Непознат в огледалото

— Не се забърквай с него, Тоби. Той е убиец. Ще ти кажа нещо, което знам със сигурност. По-малкият брат на Карузо се ожени за едно деветнайсетгодишно девойче, излязло направо от девическото. След една година я хванал в леглото с някакъв младеж. Казал на Ал.

Тоби слушаше, а очите му бяха вперени в Ландри.

— Какво е станало?

— Дебилите на Карузо взели месарски сатър и отсекли парчето на младежа. Полели го с бензин и го, запалили пред очите му. След това го оставили, докато му изтекла кръвта и умрял.

Тоби си спомни как Карузо каза: „Отвори му панталона“ и твърдите ръце, които дърпаха ципа. Обля го студена пот. Стомахът му се обърна. Вече знаеше с ужасна сигурност, че изход няма.

Джоузефин откри изхода, когато стана на десет години. Това бе врата към друг свят, където можеше да се крие от наказанията на майка си, от постоянната заплаха на Адския огън и Проклятието. Свят, изпълнен с вълшебство и красота. Седеше в тъмния киносалон с часове и гледаше бляскавите хора на екрана. Всички живееха в красиви къщи, носеха красиви дрехи и бяха толкова щастливи. Мислеше си: „Един ден ще отида в Холивуд и ще живея така.“ Надяваше се майка й да разбере.

Майка й вярваше, че филмите са мислите на Дявола и Джоузефин трябваше да се промъква към киното с пари, изкарани от гледане на малки деца. Днешният филм бе любовна история и тя седеше облегната напред в радостно очакване да започне. Първо се появиха надписите. На тях се четеше: „Продуцент Сам Уинтърс“.

12

Имаше дни, в които Сам Уинтърс чувстваше, че не ръководи филмова студия, а приют за душевноболни, в който прибраните вътре изведнъж излизат и го подгонват. Този ден бе такъв — кризите се трупаха една след друга. Миналата нощ имаше още един пожар, четвъртият поред; спонсорът на „Моят приятел Петкан“ бе обиден от звездата на сериала и искаше да спре снимките; режисьорът Бърт Файърстоун, детето-чудо на студията прекъсна продукцията по средата на филм с пет милиона долара бюджет, а Теси Бранд отказа да играе в друг, който трябваше да започне да се снима след няколко дни.

Шефът на противопожарната охрана и комендантът на студията седяха в кабинета му.

— Какви са поразиите от снощния пожар? — попита Сам.

Комендантът отговори:

— Декорите са напълно разрушени, господин Уинтърс. Сцена 15 трябва да се изгради изцяло, 16 може да се поправи, но ще отидат три месеца.

— Нямаме три месеца — отряза Сам. — Обади се по телефона и вземи нещо под наем от Голдуин. През почивните дни започвай да строиш нови декори. Мобилизирай всички.

Обърна се към пожарникаря, на име Рейли, който му напомняше актьора Джордж Банкрофт.

— Някой адски ви мрази, господин Уинтърс — каза Ре или. — Всеки пожар е явно умишлен. Проверихте ли мрънльовците?

Мрънльовците бяха недоволни работници, уволнени или имащи зъб на работодателя си.

— Два пъти прегледахме досиетата на целия персонал — отговори Сам. — Нищо не открихме.

— Този, който слага играчките, знае много добре какво прави. Използва часовников механизъм, прикрепен към саморъчно направен възпламенител. Трябва да е електричар или механик.

— Благодаря ти — каза Сам. — Ще проверя и това.

— Роджър Тап се обажда от Таити.

— Свържи ме — нареди Сам.

Тап беше продуцентът на „Моят приятел Петкан“ с водещ Тони Флечър.

— Какъв е проблемът? — попита Сам.

— Еби му майката, няма да повярваш, Сам. Филип Хелър, шефът на управата на компанията, която спонсорира шоуто, почива тук със семейството си. Вчера дойдоха да погледат снимките, а Тони Флечър по средата на една сцена се обърна към тях и ги наруга.

— Какво им каза?

— Каза да се махат от неговия остров.

— Боже мой!

— Виждаш ли го за какъв се мисли? Хелър е толкова побеснял, че иска да свали шоуто.

— Отивай при Хелър да се извиниш. Веднага. Кажи му, че Тони Флечър изживява нервна криза. Изпрати на госпожата цветя, покани ги на вечеря и така нататък. Аз ще говоря с Флечър.

Разговорът продължи трийсет минути. Започна с думите на Сам: „Слушай какво, педераст глупав…“ и завърши с „И аз те обичам, скъпи. Ще долетя да те видя веднага щом се поосвободя. И за Бога, Тони, не лягай с госпожа Хелър!“

Следващият проблем беше режисьорът Бърт Файърстоун — генийчето, което побърка „Пан Пасифик Студиоус“. Неговият филм „Утрото винаги настъпва“16 се снимаше вече сто и десети ден и бе — надхвърлил бюджета с един милион долара. Сега Бърт Файърстоун бе прекъснал продукцията, което означаваше, че освен звездите, още сто и петдесет гърла седяха на задниците си, без да правят нищо. Бърт Файърстоун. Трийсетгодишното дете-чудо, което започна с поголовно награждавани телевизионни предавания в Чикаго и стигна до режисиране на филми в Холивуд. Първите три кинопродукции на Файърстоун постигнаха умерен успех, но четвъртият бе касов удар. Това му донесе слава на „златен пръст“ и го превърна в „гореща придобивка“. Сам си припомни първата им среща. Файърстоун изглеждаше голобрад петнайсетгодишен хлапак. Беше блед, свит мъж с тъмни рогови очила, прикриващи малки късогледи розови очички. Тогава изпита съжаление към момчето. То не познаваше никого в Холивуд и някой трябваше да го води по вечери и да му урежда покани за партита. Сам отдели доста време за това. Когато обсъждаха за първи път „Утрото винаги настъпва“, Файърстоун, се отнасяше с голямо уважение към Сам. Изпитваше пламенно желание да се учи. Държеше на всяка дума, казана от Уинтърс. Не можеше да бъде по-сговорчив. Каза, че ако получи договор за филма, ще се опира изцяло на опита на господин Сам Уинтърс.

Но това бе преди да подпишат договора. След това пред него Адолф Хитлер изглеждаше като Алберт Швайцер. Малкото розовобузо момченце за една нощ се превърна в убиец. Прекъсна всякакви връзки. Напълно отхвърли предложенията на Сам, поиска цялостна преработка на чудесния сценарий, лично одобрен от Сам, а накрая промени всички места на снимките, които също бяха предварително договорени. Сам искаше да го изхвърли, но от Ню Йорк му казаха да си трае. Рудолф Хергерсхорн, президентът на компанията бе хипнотизиран от огромните печалби на последния филм на Файърстоун. Така, че Сам бе заставен да седи кротко и нищо да не прави. Нахалството на Файърстоун сякаш растеше с всеки изминат ден. Седеше кротко на съвещанията, докато най-опитните шефове на отдели говореха, а накрая ставаше и правеше всички на пух и прах. Сам го слушаше със стиснати зъби. За нула време си спечели прякора „Императора“, а когато не го наричаха така, сътрудниците му обикновено казваха „Малкия Курчо от Чикаго“. Някой веднъж се изказа: „Той е хермафродит. Вероятно може да се ебе сам и да роди двуглаво чудовище.“

А сега, по средата на снимките, Файърстоун бе хлопнал вратата.

Сам отиде да се види с Девлин Кели, шефът на художествения отдел.

— Казвай бързо какво стана — каза Сам.

— Добре. Малкия Курчо нареди…

— Това да го махнеш. Той е господин Файърстоун.

— Извинявай. Господин Файърстоун поиска да му построя декор на замък. По негови скици. Ти си ги одобрил.

— Да, добри бяха. После?

— После му построихме точно каквото Малкия… каквото той искаше, и когато вчера го видя, реши, че повече не му трябва. Половин милион камъка изтекоха в…

— Ще говоря с него — каза Сам.