Старшата сестра Маргарет Спенсър приличаше повече на боен кораб, отколкото на жена, набита и строга, рязка в маниерите си. Тя шеташе нещо из сестринската стая, когато Пейдж се приближи.
— Извинете…
Сестра Спенсър вдигна очи.
— Да?
— Казаха ми да се обадя тук. Аз съм доктор Тейлър.
Сестра Спенсър погледна в едно листче.
— Момент.
Излезе през някаква врата и се върна след минута с операционни дрехи и бяла престилка.
— Ето. Тези дрехи ще носите в операционната и по време на визитации. На визитация ще обличате върху тях бяла престилка.
— Благодаря.
— А. И още. — Тя измъкна отнякъде и подаде на Пейдж ламинирано картонче, на което пишеше „Пейдж Тейлър, лекар“.
Пейдж го взе и дълго го гледа. „Пейдж Тейлър, лекар“. Чувстваше се като че ли я бяха наградили с Почетен медал за храброст. Дългите и усилни години на работа и учение бяха събрани в тези няколко думички. „Пейдж Тейлър, лекар“.
Сестра Спенсър я наблюдаваше.
— Добре ли сте?
— Добре съм — усмихна се Пейдж. — Направо чудесно, благодаря ви. Къде мога?…
— Лекарската съблекалня е по коридора вляво. Чака ви визитация, така че ще трябва да се преоблечете.
— Благодаря.
Пейдж тръгна по коридора, смаяна от движението около себе си. Бе пълно с лекари, сестри, техници и пациенти, всеки забързан нанякъде. Непрестанните съобщения по високоговорителя допринасяха за общия шум.
— Доктор Кенан… в трета операционна… доктор Кенан… в трета операционна.
— Доктор Талбот… в първо отделение за бърза помощ. Незабавно… доктор Талбот в първо отделение за бърза помощ. Незабавно.
— Доктор Енджъл… в стая 212… доктор Енджъл… в стая 212.
Пейдж стигна до една врата, на която пишеше „Лекарска съблекалня“, и я отвори. Вътре имаше около десетина лекари в различен стадий на разсъбличане, а двама бяха съвсем голи. Те зяпнаха Пейдж, която се закова на прага.
— О! Аз… извинете — промърмори тя и бързо затвори вратата. Чудеше се как да постъпи. В съседство бе видяла надпис „Сестринска съблекалня“. Пейдж надникна. Вътре няколко сестри си обличаха униформите.
Една от тях я заговори.
— Здравейте. Вие от новите сестри ли сте?
— Не — отвърна Пейдж кратко. — Не съм.
Тя затвори вратата и се върна пред лекарската съблекалня. Постоя един миг, пое дълбоко въздух и влезе. Разговорите спряха.
Един от мъжете каза:
— Съжалявам, сладурче. Тази съблекалня е за лекари.
— Аз съм лекар — отвърна Пейдж.
Те се спогледаха помежду си.
— Така ли? Е, ами… добре дошла.
— Благодаря. — Тя се поколеба за миг, после отиде до едно празно шкафче.
Мъжете не я изпускаха от очи, докато разгъваше болничната си униформа. Тя ги стрелна за момент, после започна бавно да разкопчава блузата си.
Лекарите стояха в нерешителност. Един от тях каза:
— Може би трябва… мм… да позволим на малката дама да се усамоти, господа.
„Малката дама“!
— Благодаря ви — каза тя.
Пейдж изчака, докато лекарите приключиха с преобличането и напуснаха стаята. „И всеки ден ли ще бъде така?“, почуди се тя.
На визитация медиците спазват традиционен ред, който никога не се променя. Води винаги лекуващият лекар, следван от старшия стажант-лекар, после другите стажанти и един или двама студенти по медицина. Лекуващият лекар, към когото бе прикрепена Пейдж, беше д-р Раднор. Пейдж и още петима стажант-лекари чакаха във фоайето да се запознаят с него.
В групата имаше млад лекар китаец. Той протегна ръка.
— Аз съм Том Чан — каза. — Надявам се, че всички сте нервни не по-малко от мен.
Пейдж веднага го хареса.
Към групата се приближи един мъж.
— Добро утро — поздрави той. — Аз съм доктор Раднор.
Говореше тихо и имаше искрящи сини очи. Стажантите се представиха.
— Днес сте за първи ден на визитация. Искам да внимавате какво виждате и чувате, същевременно обаче много е важно да не изглеждате напрегнати.
Пейдж си отбеляза наум: „Да внимавам много, но да не изглеждам напрегната.“
— Ако пациентите забележат, че сте напрегнати, това ще им се предаде и най-вероятно ще решат, че сигурно умират от някаква болест, за която не им казвате.
„Да не напрягам пациентите.“
— Запомнете, че отсега нататък ще отговаряте за живота на други човешки същества.
„Ще отговарям за живота на другите. О, Боже!“
Колкото повече д-р Раднор говореше, толкова повече се изнервяше Пейдж и когато той свърши, самоувереността й се беше изпарила напълно. „Не съм готова за това — помисли си тя. — Не знам какво да правя. Откъде ми хрумна, че мога да бъда лекар? Ами ако убия някого?“
Д-р Раднор продължаваше:
— Очаквам от вас да си водите подробни бележки за всеки от пациентите си… лабораторни изследвания, кръв, електролити, всичко. Ясно ли е?
— Да, докторе — промърмориха от разни страни.
— Тук имаме едновременно по тридесет-четиридесет хирургически пациенти. Ваше задължение е да организирате всичко както трябва. Сега ще започнем визитацията. Следобед ще минем още веднъж.
В медицинския институт всичко изглеждаше толкова лесно. Пейдж си спомни четирите години, прекарани там. Бяха сто и петдесет студенти и от тях само петнадесет жени. Никога нямаше да забрави първото си упражнение по обща анатомия. Влязоха в голямо помещение, облицовано с бели плочки, в което имаше двадесет маси, подредени в редици, всяка покрита с жълт чаршаф. Разпределиха ги по петима на маса.
Преподавателят каза:
— А сега махнете чаршафите.
И ето че Пейдж стоеше пред първия си труп. Боеше се, че ще припадне или че ще повърне, но се чувстваше странно спокойна. Трупът бе консервиран, което някак си го отделяше, поне с една крачка, от всичко човешко.
В началото студентите бяха тихи и се държаха все пак почтително в дисекционната. Но колкото и невероятно да се струваше на Пейдж, след една седмица вече ядяха сандвичи по време на дисекции и разменяха груби шеги. Това бе някаква форма на самозащита, отричане на собствената смъртност. Кръщаваха труповете с различни имена и се отнасяха с тях като със стари приятели. Пейдж се опитваше да се държи също толкова непринудено, колкото и останалите студенти, ала откри, че й е трудно. Гледаше
