Кет седна на една маса с Пейдж и Хъни.
— Как мина? — попита тя.
— Мисля, че добре — отвърна Хъни.
И двете погледнаха към Пейдж.
— Бях напрегната, но не го показвах. Беше ми нервно, ала се преструвах на спокойна — въздъхна тя. — Какъв дълъг ден. Ще се радвам да изляза оттук и да се позабавлявам тази вечер.
— И аз — присъедини се Кет. — Защо не хапнем някъде, а после да идем на кино?
— Звучи страхотно.
Един санитар се доближи до тяхната маса.
— Доктор Тейлър?
— Аз съм доктор Тейлър — вдигна поглед Пейдж.
— Доктор Уолас иска да се отбиете в кабинета му.
Административният директор на болницата! „Какво ли съм направила?“, зачуди се Пейдж. Санитарят я чакаше.
— Доктор Тейлър…
— Идвам. — Тя си пое дълбоко дъх и стана. — Ще се видим по-късно.
— Оттук, докторе.
Пейдж последва санитаря до асансьора, за да се качат на петия етаж, където беше кабинетът на д-р Уолас.
Бенджамин Уолас седеше зад писалището си. Вдигна очи, когато Пейдж влезе.
— Добър ден, доктор Тейлър.
— Добър ден. Уолас се изкашля.
— Е! Още от първия ден сте направили силно впечатление.
Пейдж го погледна озадачена.
— Аз… не ви разбирам.
— Чух, че сте имали малък проблем в лекарската съблекалня тази сутрин.
— О! — „Ето какво било!“
Уолас й се усмихна.
— Предполагам, че ще трябва да уредя нещо за вас и другите момичета.
— Ние… — „Ние не сме момичета“, понечи да каже Пейдж, но се въздържа. — Ще сме ви признателни за това.
— Междувременно, ако не искате да се преобличате при сестрите…
— Аз не съм сестра — прекъсна го Пейдж твърдо. — Аз съм лекарка.
— Разбира се, разбира се. Е, ще измислим някакво помещение за вас, докторе.
— Благодаря ви.
Той връчи на Пейдж лист хартия.
— Това е графикът ви. Следващите двадесет и четири часа сте дежурна, от шест нататък. — Д-р Уолас погледна часовника си. — Започвате след тридесет минути.
Пейдж се вторачи в него. Денят й бе започнал в пет и половина сутринта.
— Двадесет и четири часа?
— Всъщност тридесет и шест. Защото сутрин сте пак на визитация.
„Тридесет и шест часа! Чудя се дали ще се справя.“ Скоро щеше да разбере.
Пейдж отиде да потърси Кет и Хъни.
— Ще трябва да забравя за вечерята и киното — рече тя. — Дежурна съм цели тридесет и шест часа.
Кет кимна.
— И ние току-що научихме неприятни новини. Аз съм дежурна утре, а пък Хъни в сряда.
— Няма да е толкова зле — каза Пейдж бодро. — Разбрах, че има стая, където могат да спят дежурните лекари. Току-виж, ми хареса.
Грешеше.
Един санитар поведе Пейдж по дългия коридор.
— Разбрах от доктор Уолас, че ще дежуря тридесет и шест часа — подхвърли тя. — Всичките ли стажанти дават такива дежурства?
— Само първите три години — увери я санитарят.
„Страхотно!“
— Ще имате обаче достатъчно възможност да си починете, докторе.
— Така ли?
— Ето. Това е стаята на дежурния лекар. — Той отвори вратата и Пейдж влезе. Помещението приличаше на монашеска килия в обеднял манастир. Вътре нямаше нищо освен една кушетка с изтърбушен матрак, напукан умивалник и шкафче с телефонен апарат. — Можете да спите тук между повикванията.
— Благодаря.
Повикванията започнаха още докато Пейдж беше в кафенето и се канеше да хапне.
— Доктор Тейлър… в Трето отделение за бърза помощ… доктор Тейлър… в Трето отделение за бърза помощ.
— Постъпи пациент със счупено ребро…
— Мистър Хенигън се оплаква от болки в гърдите…
— Пациентът от втора палата има главоболие. Да му дадем ли ацетаминофен?…
В полунощ Пейдж едва бе склопила очи, и телефонът я събуди.
— Елате веднага в Първо отделение за бърза помощ.
Този път бе рана от нож и докато Пейдж я обработи, стана един и половина сутринта. В два и петнадесет отново я извикаха.
— Доктор Тейлър… Второ отделение за бърза помощ. Веднага.
— Добре — с мъка изрече Пейдж, смазана от умора.
„Какво казваше оня, че значело? Ставай, трътко, атакувай трудностите.“ Тя се насили да стане и тръгна по коридора към отделението за бърза помощ. Бяха докарали мъж със счупен крак. Той крещеше от болка.
— Направете рентгенова снимка — нареди Пейдж. — И му дайте демерол, петдесет милиграма. — Тя сложи ръка върху ръката на пациента. — Сега ще мине. Опитайте да се отпуснете.
По високоговорителя бездушен металически глас изричаше:
— Доктор Тейлър… в Трета палата. Веднага.
Пейдж погледна стенещия човек, не желаейки да го остави.
Високоговорителят се обади неумолим.
— Доктор Тейлър… в Трета палата. Веднага.
— Идвам — промърмори тя.
Забързано излезе и се отправи по коридора към Трета палата. Един пациент беше повърнал, задавил се и се задушаваше.
— Не може да диша — каза сестрата.
— Вкарайте му смукач — отсече Пейдж.
И докато наблюдаваше как пациентът си поема въздух, отново чу високоговорителя.
— Доктор Тейлър… в Четвърта палата. В Четвърта палата.
Пейдж разтърси глава и хукна към Четвърта палата, където пациент пищеше от коремни спазми. Тя бързо опипа стомаха.
— Може да има дисфункция на червата. Прегледайте го с ултразвук — каза Пейдж.
Когато се върна при човека със счупения крак, обезболяващото вече бе подействало. Тя накара да го преместят в операционната и намести крака. Тъкмо привършваше, и пак — поредното повикване.
