Лекарки

трупа, върху който работеше, и си мислеше: „Бил е мъж с дом и семейство. Ходил е на работа всеки ден и веднъж годишно е излизал в отпуск, за да иде на почивка с жена си и децата си. Може би е обичал спорта, киното и театъра, смял се е и е плакал, и е наблюдавал как децата му растат, и е споделял радостите и скърбите им, и е имал големи, прекрасни мечти…“ Обхващаше я горчиво-сладка тъга, защото той беше мъртъв, а тя беше жива.

С течение на времето обаче дисекциите дори и за Пейдж станаха нещо обичайно. „Отворете гръдната клетка, огледайте ребрата, белите дробове, перикардната торбичка, обвиваща сърцето, вените, артериите и нервите.“

Първите две години в медицинския институт студентите прекараха в наизустяване на дълги списъци, които наричаха „рецитал на органите“. Първо черепномозъчните нерви: обонятелен, зрителен, очнодвигателен, скрипецовиден, троен, отвеждащ, лицев, слухов, езичноглътъчен, блуждаещ, гръбначномозъчен и подезичен.

Студентите използваха мнемотехника, за да ги запомнят. Класическият пример бе: „О, застиват отново словата. Тръпка омайна люшва снагата. Ела, беден гол примат.“ А пък модерният мъжки вариант беше: „О, злочест онанист, стига толкоз отричане. Лесно ставаш ебач и без голямо привличане.“

Последните две години на следването бяха по-интересни с лекциите по вътрешни болести, хирургия, педиатрия и акушерство, а и работеха в местната болница. „Спомням си онова време…“, мислеше си Пейдж.

— Доктор Тейлър… — Старшият стажант-лекар я гледаше.

Пейдж се върна стресната в настоящето. Другите вече бяха изминали половината коридор.

— Идвам — каза тя бързо.

Най-напред влязоха в голяма правоъгълна болнична стая, с наредени от двете й страни легла и малко шкафче до всяко от тях. Пейдж очакваше леглата да бъдат отделени със завеси, но тук не беше възможно никакво уединение.

Първият пациент бе възрастен мъж с лош цвят на лицето. Той спеше дълбоко и дишаше тежко. Д-р Раднор се отправи към долния край на леглото, където висеше картонът му, погледна го, после мина отстрани и леко докосна болния по рамото.

— Мистър Потър?

Пациентът отвори очи.

— Ммм?

— Добро утро. Аз съм доктор Раднор. Просто проверявам как се чувствате. Добре ли прекарахте нощта?

— Добре беше.

— Имате ли някакви болки?

— Да. Болят ме гърдите.

— Нека да ви прегледам.

Когато свърши, той каза:

— Добре сте. Ще накарам сестрата да ви даде нещо за успокояване на болката.

— Благодаря, докторе.

Те отминаха. Д-р Раднор се обърна към стажантите.

— Винаги се опитвайте да задавате въпроси, на които може да се отговори с „да“ или с „не“, за да не изморявате пациента. И го уверявайте, че ще се оправи. Ще дойдем следобед пак, за да го видим как е. Записвайте си основните оплаквания на всеки пациент, сегашната му болест, предишните страдания, семейните обременености и социалното му положение. Пие ли, пуши ли и т.н. Когато отново дойдем на визитация, очаквам да ми докладвате за всеки пациент.

Приближиха се към леглото на следващия болен — мъж, минал четиридесетте.

— Добро утро, мистър Роулингс.

— Добро утро, докторе.

— По-добре ли сте тази сутрин?

— Не бих казал. Ставах много миналата нощ. Боли ме стомахът.

Д-р Раднор се обърна към старшия стажант-лекар.

— Какво показва ректоскопията?

— Никакви смущения.

— Направете му клизма с барий и преглед на горната част на гастро-чревната система, стат.

Старшият стажант-лекар си записа. Стажант-лекарят, застанал до Пейдж, прошепна в ухото й:

— Предполагам, че знаеш какво е „стат“? „Скачай, трътко, атакувай трудностите.“

Д-р Раднор го чу.

— „Стат“ е съкратено от латинското statim и означава незабавно.

През следващите години Пейдж щеше често да чува тази дума.

Спряха при възрастна жена, на която бе направена операция с байпас.

— Добро утро, мисис Търкъл.

— Още колко време ще ме държите тук?

— Не много дълго. Операцията беше успешна. Скоро ще си отидете вкъщи.

И продължиха със следващия пациент.

Всичко се повтаряше отново и отново и сутринта мина бързо. Прегледаха тридесет болни. Стажантите трескаво пишеха, молейки се наум после да могат да си разчетат.

Една пациентка озадачи Пейдж. Тя изглеждаше абсолютно здрава.

Когато отминаха, Пейдж попита:

— Какво й има, докторе?

Д-р Раднор въздъхна.

— Нищо й няма. Тя е МОП. И за онези от вас, които са забравили на какво са ги учили в медицинския институт, МОП е акроним на „Марш оттук, преструванко“. МОП-овете са хора, които обожават да са болни. Това е тяхното хоби. Приемал съм я шест пъти през миналата година.

Стигнаха до последната пациентка, възрастна жена с респиратор, която беше в кома.

— Прекарала е масивен сърдечен пристъп — обясни д-р Раднор на стажант-лекарите. — От шест седмици е в кома. Жизнените й функции затихват. Не можем да направим нищо повече за нея. Днес следобед ще затворим кранчето.

— Ще затворите кранчето? — Пейдж го погледна ужасена.

Д-р Раднор поясни кротко:

— Болничната комисия по етика взе решение тази сутрин. Тя вече не е човек. На осемдесет и седем години е и мозъкът й е мъртъв. Жестоко е да я поддържаме жива, а това съсипва финансово и семейството й. Ще се видим отново на следобедната визитация.

Изпроводиха го с очи, докато се отдалечаваше. Пейдж се обърна да погледне отново пациентката. Тя беше жива. „След няколко часа ще бъде мъртва. Днес следобед ще затворим кранчето.“

„Това е предумишлено убийство!“, помисли си Пейдж.

3

Следобеда, когато визитацията свърши, новите стажант-лекари се събраха в лекарската стая на горния етаж. В помещението имаше осем маси, стар черно-бял телевизор и два автомата за залежали сандвичи и горчиво кафе.

Всички говореха почти едно и също. Единият от стажантите каза:

— Погледни ми гърлото, а? Не е ли зачервено?

— Мисля, че качвам температура. Чувствам се отвратително.

— Коремът ми е подут и болезнен. Знам, че имам възпален апандисит.

— Усещам остри болки в гърдите. Надявам се, за Бога, че не е сърдечен пристъп!