— Доктор Тейлър, елате във Второ отделение за бърза помощ. Веднага.
— Пациентът с язва на стомаха в четвърта стая има болки…
В три и тридесет сутринта:
— Доктор Тейлър, пациентът в стая 310 кърви…
В една от палатите лежеше мъж със сърдечен пристъп и Пейдж нервно се вслушваше в ударите на сърцето му, когато чу името си по високоговорителя.
— Доктор Тейлър… във Второ отделение за бърза помощ. Веднага… Доктор Тейлър… във Второ отделение за бърза помощ. Веднага.
„Не бива да се паникьосвам — помисли си Пейдж. — Трябва да остана спокойна и хладнокръвна.“ В миг обаче се паникьоса. Кой беше по-важен — пациентът, когото преглеждаше, или следващият?
— Стойте тук — каза му тя като малоумна. — Ще се върна.
Докато крачеше към Второ отделение за бърза помощ, се разнесе познатото:
— Доктор Тейлър… в Първо отделение за бърза помощ. Веднага… Доктор Тейлър… в Първо отделение за бърза помощ. Веднага.
„О, Божичко!“, помисли си Пейдж. Като че ли се беше оплела в някакъв безкраен ужасяващ кошмар.
През остатъка от нощта я събудиха още няколко пъти заради хранително отравяне, счупена ръка, изсипана херния и счупено ребро. Когато, препъвайки се, влезе в дежурната, беше толкова изтощена, че едвам се движеше. Тя пропълзя върху кушетката и тъкмо бе задрямала, телефонът отново иззвъня.
Пейдж посегна към слушалката със затворени очи.
— Ало…
— Доктор Тейлър, чакаме ви.
— К’во? — Лежеше и се опитваше да си спомни къде е.
— Започва визитацията, докторе.
— Визитацията ли?
„Това е някаква лоша шега — помисли си Пейдж. — Нечовешко е. Не могат да товарят хората с толкова работа!“ Ала я чакаха.
След десет минути Пейдж отново обикаляше пациентите, полузаспала. Блъсна се в д-р Раднор.
— Извинете — промърмори, — но изобщо не съм мигнала…
Той я потупа съчувствено по рамото.
— Ще свикнете.
Когато най-сетне дежурството й свърши, Пейдж спа непробудно четиринадесет часа.
Претоварването и тежките дежурства се оказаха твърде голям залък за някои стажант-лекари и те просто изчезнаха от болницата. „На мен това няма да ми се случи“, зарече се Пейдж.
Напрежението не стихваше. В края на една от мъчителните тридесет и шест часови смени тя беше толкова изтощена, че не знаеше къде се намира. Едва се примъкна до асансьора и застана там зашеметена.
Към нея се приближи Том Чан.
— Добре ли си?
— Чудесно — измърмори Пейдж.
Той се ухили.
— Изглеждаш ужасно.
— Благодаря. Защо постъпват така с нас? — попита Пейдж.
Чан сви рамене.
— На теория това поддържало връзката ни с пациентите. Ако си отидем и ги оставим, може да им се случи нещо, докато ни няма.
Пейдж кимна.
— В това има смисъл. — Изобщо нямаше смисъл. — Но как да се грижим за тях, когато спим прави?
Чан отново сви рамене.
— Не съм измислил аз правилата. Всички болници работят така. — Той погледна Пейдж по- внимателно. — Ще можеш ли да стигнеш до вас?
Тя посрещна погледа му и каза предизвикателно:
— Разбира се.
— Внимавай. — Чан изчезна по коридора.
Пейдж продължи да чака асансьора. Когато най-сетне той дойде, тя бе заспала дълбоко, както си стоеше.
Два дни по-късно Пейдж закусваше с Кет.
— Искаш ли да чуеш едно ужасно признание? — попита Пейдж. — Понякога, когато ме събудят в четири сутринта, за да дам на някого аспирин и аз се запрепъвам по коридора почти в безсъзнание, минавайки покрай стаите, където пациентите, завити, спинкат дълбоко, имам желание да заблъскам по вратите и да закрещя: „Всички на крак!“
Кет й протегна ръка.
— Добре дошла в клуба.
Пациентите бяха най-различни по вид, ръст, възраст и цвят на кожата. Уплашени, храбри, кротки, арогантни, капризни, разбиращи. Човешки същества, които страдаха.
Повечето лекари бяха отдадени на работата си. Както във всяка професия, имаше добри и лоши лекари, млади и стари, непохватни и сръчни, приятни и неприятни. Неколцина се опитаха да спят с Пейдж. Някои го направиха фино, други грубо.
— Никога ли не си самотна нощем? Аз съм самотен. Чудех се…
— Това работно време е убийствено, нали? Знаеш ли какво ме зарежда с енергия? Добрият секс. Защо не?…
— Жена ми замина за няколко дни. Имам виличка край Кармел. Тази събота и неделя можем…
Че и пациентите.
— Значи вие сте моята лекарка, а? Знаете ли какво ще ме излекува?…
— Ела по-близо до леглото, бебчо. Искам да проверя дали са ти истински.
Пейдж скърцаше със зъби и не им обръщаше внимание. „Когато се оженим с Алфред, всичко това ще спре.“ Самата мисъл за Алфред я караше да засияе. Той щеше скоро да се върне от Африка. „Скоро.“
Една сутрин на закуска преди визитация Пейдж и Кет разговаряха за сексуалните задявки, на които бяха подложени.
— Повечето лекари се държат като съвършени джентълмени, но неколцина смятат, че сме им включени в куверта наред с пансиона и че сме тук, за да ги обслужваме — каза Кет. — Не минава седмица, без някой да не изтърси нещо от рода: „Защо не се отбиеш в квартирата ми да пийнем по едно? Имам страхотни компактдискове.“ Или пък в операционната, докато асистирам, хирургът току отрие ръка в гърдите ми. Един слабоумник ми рече: „Знаеш ли, когато си поръчвам пилешко, предпочитам черното месо.“
Пейдж въздъхна.
— Мислят, че ни ласкаят, третирайки ни като предмет на сексуално внимание. Бих предпочела да ни третират като лекари.
— Мнозина от тях изобщо не желаят да се въртим наоколо. Или искат да ни чукат, или пак искат да ни чукат. Знаеш ли, не е честно. Жените ги смятат за по-нисши, докато не докажат себе си, а пък мъжете ги считат за по-висши, докато не докажат какви нули са.
— Това си е отколешната мрежа на момчетата — каза Пейдж. — Ако бяхме повече, можехме да си спретнем мрежа на момичетата.
Пейдж беше чувала за Артър Кейн. Той бе обект на постоянни клюки в болницата. Прякорът му бе
