Той беше прав.
Вождът на едно от племената нахлу в колибата с няколко воини.
— Не се тревожете. Ще ви пазим.
Така и направиха.
Стрелбата най-сетне стихна, но на сутринта Кърт Тейлър взе решение.
Пусна телеграма на брат си: „Изпращам Пейдж със следващия самолет. Ще пиша подробно. Моля посрещни я на летището.“
Когато научи това, Пейдж побесня. Закараха я, ридаеща бурно, до малкото прашно летище, където я чакаше самолет „Пайпър Къб“, за да я отведе до град, от който имаше рейс за Йоханесбург.
— Отпращаш ме, защото искаш да се отървеш от мен! — плачеше тя.
Баща й я прегръщаше силно.
— Обичам те повече от всичко на света, бебчо. Ще ми липсваш всеки миг. Но скоро се връщам в Щатите и отново ще бъдем заедно.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
Алфред също беше дошъл да изпрати Пейдж.
— Не се тревожи — каза й той. — Ще дойда и ще те взема веднага щом мога. Ще ме чакаш ли?
Въпросът беше доста глупав след всичките тези години.
— Разбира се, че ще те чакам.
След три дни, когато самолетът кацна на аерогара „О’Хеър“ в Чикаго, я посрещна вуйчо й Ричард. Пейдж никога не го беше виждала. Знаеше само, че е много богат бизнесмен, чиято съпруга беше починала преди няколко години.
— Той е преуспелият в семейството — казваше винаги бащата на Пейдж.
Първите думи на вуйчо й я смазаха.
— Съжалявам, че трябва да ти съобщя това, Пейдж, но току-що научих, че баща ти е бил убит в туземното въстание.
Целият й свят се срути само за един миг. Болката беше толкова силна, че тя не беше сигурна дали ще може да я понесе. „Няма да се разплача пред вуйчо — преглъщаше сълзите си Пейдж. — Няма. Не трябваше да тръгвам. Връщам се обратно.“
В колата по пътя от летището тя наблюдаваше през прозореца натовареното движение.
— Мразя Чикаго.
— Защо, Пейдж?
— То е като джунгла.
Ричард не разреши на Пейдж да се върне в Африка за погребението на баща си и това я вбеси. Той се опита да й обясни разумно.
— Пейдж, вече са погребали баща ти. Няма никакъв смисъл.
Смисъл обаче имаше. „Алфред е там.“
Няколко дни след пристигането вуйчо й предложи да обсъдят нейното бъдеще.
— Няма какво да обсъждаме — осведоми го Пейдж. — Ще стана лекарка.
На двадесет и една години, след като завърши колеж, Пейдж подаде документи в десет медицински института и беше приета във всичките. Избра бостънския.
Бяха й необходими два дни, за да се свърже по телефона с Алфред в Заир, където той работеше на половин ден с екип на Световната здравна организация.
Когато Пейдж му съобщи новината, той каза:
— Това е чудесно, миличка. Аз почти свърших медицинското си образование. Ще остана да поработя тук известно време, но след няколко години ще практикуваме заедно.
„Заедно“. Вълшебната думичка.
— Пейдж, закопнял съм за теб. Ако сваря да се измъкна за няколко дни, ще можеш ли да дойдеш на Хавайските острови?
Тя не се поколеба нито за миг.
— Да.
И двамата успяха. По-късно Пейдж можеше само да си представя колко му е било трудно да измине дългия път, ала той не спомена нищо за това.
Прекараха три невероятни дни в малък хотел на име „Съни Коув“ на Хавайските острови и като че ли никога не бяха се разделяли. На Пейдж толкова й се искаше да помоли Алфред да замине с нея за Бостън, но съзнаваше колко егоистично щеше да бъде това. Работата му беше много по-важна.
Последния ден, докато се обличаха, Пейдж попита:
— Къде ще те пратят, Алфред?
— В Гамбия или може би в Бангладеш.
„За да спасява човешкия живот, за да помага на онези, които толкова отчаяно се нуждаят от него.“ Тя го прегърна силно и затвори очи. Не искаше да го пусне.
Като че ли прочел мислите й, той се обади:
— Никога няма да те пусна да си отидеш.
Пейдж започна да учи в медицинския институт и редовно си кореспондираше с Алфред. Независимо в коя част на света се намираше, той успяваше да я поздрави за рождения й ден и на Коледа по телефона. Точно в навечерието на Нова година, когато Пейдж беше във втори курс, Алфред й телефонира.
— Пейдж?
— Миличък! Къде си?
— В Сенегал. Пресметнах, че е само на четиринадесет хиляди километра от хотел „Съни Коув“.
Трябваше й минута да осъзнае думите му.
— Искаш да кажеш?…
— Можем ли да се срещнем на Хавайските острови за Нова година?
— О, да! Да!
Алфред пропътува почти половината свят, за да бъде с нея, и този път магията беше още по-силна. Времето спря и за двамата.
— Догодина ще оглавя собствен екип на СЗО — каза Алфред. — Когато завършиш института, искам да се оженим…
Успяха да се срещнат още веднъж, а когато не можеха да го правят, писмата им бяха мост през времето и пространството.
През всичките тези години той работеше като лекар в страните от Третия свят, вървеше по стъпките на баща си и на нейния баща, вършейки чудесната работа, която бяха вършили те. И сега най-сетне се връщаше при нея у дома.
Докато препрочиташе телеграмата на Алфред за пети път, Пейдж си помисли: „Той пристига в Сан Франциско!“
Кет и Хъни спяха в стаите си. Тя ги събуди.
— Алфред си идва! Той се връща! Ще бъде тук в неделя!
— Чудесно — промърмори Кет. — Но защо не ме събуди в неделя? Току-що легнах.
Хъни бе по-отзивчива. Тя седна в леглото и каза:
— Това е страхотно! Умирам да се запозная с него. От колко време не сте се виждали?
— Две години — отвърна Пейдж, но непрекъснато поддържахме връзка.
— Късметлийка си — въздъхна Кет. — Е, вече всички сме будни. Ще сложа кафе.
Трите седяха около кухненската маса.
— Защо не уредим тържество в чест на Алфред? — предложи Хъни. — За „добре дошъл на младоженеца“.
— Идеята не е лоша — съгласи се Кет.
— Ще отпразнуваме истински… с торта, балони… с всички салтанати!
