След петнадесет минути Кет се върна при Райно и го прегледа.
— Няма сътресение — обяви. — Имате късмет. Само сте се порязали зле.
Динето наблюдаваше как Кет умело налага шевове по челото на Райно.
Когато свърши, тя каза:
— Скоро ще заздравее. Елате след пет дни да ви махна конците.
Динето се приближи и огледа челото на Райно.
— Справихте се страхотно добре.
— Благодаря — отвърна Кет. — А сега ще ме извините…
— Чакай малко — промълви Динето. Обърна се към Шадоу. — Дай й една стотачка.
Шадоу извади от джоба си сто долара.
— Ето.
— Касата е отвън.
— Това не е за болницата. Това е за теб.
— Не, благодаря.
Динето внимателно проследи с поглед Кет, която се отдалечи и се зае с друг пациент. Шадоу каза:
— Може би не беше достатъчно, шефе?
Динето поклати глава.
— Това е едно независимо парче. Харесва ми. — Помълча малко. — Док Еванс се пенсионира, нали?
— Да.
— Добре. Искам да разучиш всичко, което можеш, за тази лекарка.
— Що?
— За да я понатиснем. Мисля, че ще ни потрябва.
7
Болниците се управляват от медицинските сестри. Старшата сестра Маргарет Спенсър работеше в „Ембаркадеро“ от двадесет години и знаеше къде бяха заровени всички трупове — буквално и фигуративно. Сестра Спенсър въртеше болницата и лекарите, които не признаваха това, ги чакаха неприятности. Тя знаеше кои лекари вземат наркотици и кои са пристрастени към алкохола, кои са некомпетентни и кои заслужават подкрепата й. Отговаряше за всички сестри, включително и за операционните. Маргарет Спенсър решаваше коя сестра в коя операционна да иде и тъй като сестрите варираха от незаменими до некомпетентни, струваше си лекарите да се разбират с нея. В нейна власт бе да прати калпава операционна сестра на сложна бъбречна операция или пък, ако харесваше лекаря, да му включи в екипа най-кадърната сестра за просто отстраняване на сливици. Сред многобройните предразсъдъци на Маргарет Спенсър бе и антипатията й към жени лекарки и към цветнокожи.
Кет Хънтър беше цветнокожа лекарка.
На Кет никак не й беше лесно. Нищо не й казваха и не вършеха открито и въпреки това предразсъдъците действаха, макар и по твърде фин начин, за да бъдат посочени с пръст. Сестрите, които искаше, бяха заети, онези, дето й изпращаха, бяха посредствени. Кет откри, че често я караха да преглежда клинично болните мъже от венерически болести. На първите няколко случая реагира като на нещо обичайно, но когато един ден й се струпаха пет-шест, обхванаха я подозрения.
В обедната почивка тя каза на Пейдж:
— Преглеждала ли си много мъже с венерически болести?
Пейдж се замисли за момент.
— Миналата седмица един. Санитар.
„Ще трябва да предприема нещо“, помисли си Кет.
Сестра Спенсър възнамеряваше да се отърве от д-р Хънтър, като направи живота й толкова неприятен, че да бъде принудена да напусне, но не бе взела под внимание колко отдадена бе Кет на професията си и колко способна бе тя. Лека-полека Кет печелеше на своя страна хората, с които работеше. Имаше природна дарба, която впечатляваше и колегите, и пациентите й. Истинската й победа обаче дойде след онова, което се разчу из болницата като номера със свинската кръв.
Една сутрин Кет минаваше на визитация с един старши стажант-лекар на име Дъндас. Стояха до леглото на пациент, който беше в безсъзнание.
— Мистър Леви е претърпял автомобилна катастрофа — съобщи Дъндас на по-младите стажант- лекари. — Изгубил е много кръв и се нуждае от незабавно кръвопреливане. В момента в болницата не достига кръв. Този човек има близки, но те отказват да дадат кръв за преливане. Направо да побеснееш.
— Къде е семейството му? — попита Кет.
— В чакалнята за посетители — каза д-р Дъндас.
— Имаш ли нещо против да поговоря с тях? — предложи Кет.
— Няма да помогне. Вече опитах. Те са решили твърдо.
Когато визитацията свърши, Кет отиде в чакалнята. Съпругата, големият син и дъщерята на пациента бяха там. Синът носеше плътно прилепващата черна шапчица на правоверен евреин и ритуалния молитвен шал.
— Мисис Леви? — обърна се Кет към жената.
Тя се изправи.
— Как е съпругът ми? Ще го оперират ли?
— Да — отвърна Кет.
— Само не ни карайте да даваме кръв. Твърде е опасно сега с този СПИН и какво ли още не.
— Мисис Леви — каза Кет, — не можете да се заразите със СПИН, като давате кръв. Не е въз…
— Не ме убеждавайте! Аз чета вестници. Знам за какво говоря.
Кет я изгледа.
— Виждам. Е добре, мисис Леви. В болницата в момента не достига кръв, но ние решихме проблема.
— Чудесно.
— Ще прелеем на съпруга ви свинска кръв.
Майката и синът бяха шокирани.
—
— Свинска кръв — повтори Кет бодро. — Сигурно няма да му навреди.
Тя понечи да си тръгне.
— Чакайте малко! — извика мисис Леви.
— Да? — спря се Кет.
— Аз, мм… дайте ни минутка, моля ви.
— Разбира се.
След четвърт час Кет отиде при д-р Дъндас.
— Няма какво да се притесняваш повече за семейството на мистър Леви. Те всички с удоволствие ще дарят кръв.
Историята веднага се разчу из болницата. Лекарите и сестрите, които досега не обръщаха внимание на Кет, си поставиха за цел да разменят с нея по няколко думи.
След ден-два Кет влезе в частната стая на Том Ленард — пациент е язва. Той си похапваше обилен обяд, донесен от близкия магазин за деликатеси.
Кет се доближи до леглото му.
— Какво правите?
Той я погледна и се усмихна.
— Обядвам като хората, за разнообразие. Искате ли да хапнете с мен? Има достатъчно.
Кет позвъни да дойде сестрата.