— Доктор Тафт ли? Та тя дойде с най-добрите препоръки, които някога съм виждал.
— Точно това ме озадачава — каза д-р Айлър. — Подочух и от другите стажант-лекари, че поставя неточни диагнози и допуска сериозни грешки. Бих искал да знам какво, по дяволите, става?
— Не разбирам. Била е в първокласен медицински институт.
— Може би трябва да се обадите на декана на института — предложи д-р Айлър.
— Това е Джим Пеарсън. Той е свестен човек. Ще му позвъня.
След няколко минути Уолас говореше с Джим Пеарсън по телефона. Размениха си любезности и тогава Уолас каза:
— Обаждам ти се заради Бети Лу Тафт.
Последва кратко мълчание.
— Да?
— Тук като че ли изникнаха около нея някои проблеми, Джим. Приехме я с чудесните ти препоръки.
— Точно така.
— Всъщност пред мен е характеристиката й, написана от теб. В нея твърдиш, че била една от най- блестящите студентки, които някога си имал.
— Абсолютно вярно.
— И че ще бъде гордост за медицинската професия.
— Да.
— Имал ли си някакви съмнения относно…?
— Никакви — отвърна д-р Пеарсън твърдо. — Никакви. Може би е малко нервна. Но ако й дадете възможност, сигурен съм, че ще се справи.
— Е, ценя мнението ти. С положителност ще й предоставим всички възможности. Благодаря ти.
— Няма защо. — И той затвори.
Джим Пеарсън седеше и се мразеше за стореното. „Но съпругата и децата ми са над всичко.“
8
Хъни Тафт имаше нещастието да се роди в семейство на натегачи. Красивият й баща бе основател и президент на голяма компютърна компания в Мемфис, Тенеси, хубавичката й майка бе учен генетик, а двете по-големи сестри близначки на Хъни бяха също толкова привлекателни, умни и амбициозни като родителите си. Семейство Тафт бе едно от най-видните в Мемфис.
Хъни се появи в недотам удобно време, когато сестрите й бяха шестгодишни.
— Хъни беше малкото ни произшествие — разказваше майка й на приятелките си. — Аз исках аборт, но Фред беше против. Сега съжалява.
Докато сестрите на Хъни бяха страхотни, тя беше невзрачна. Докато те бяха блестящи, тя беше посредствена. Сестрите й проговориха на девет месеца. Хъни не отронваше дума почти до двегодишна възраст.
— Наричаме я „чучелото“ — смееше се баща й. — Хъни е грозното пате на семейство Тафт. Само дето не вярвам, че ще се превърне в лебед.
Не че Хъни беше грозна, но не беше и хубава. Беше най-обикновена, със слабо опънато лице, права руса коса и незавидна фигура. Хъни обаче притежаваше невероятно благ и слънчев характер — качество, което не се ценеше особено в семейство на конкурентоспособни натегачи.
Открай време, откакто се помнеше, най-голямото желание на Хъни бе да угоди на родителите и сестрите си и да ги накара да я обичат. Усилията й бяха напразни. Родителите й бяха ангажирани с кариерите си, сестрите й бяха заети да печелят конкурси за красота и стипендии. В допълнение на всички нещастия на Хъни тя бе извънредно срамежлива. Съзнателно или не, семейството й бе насадило у нея дълбоко чувство за непълноценност.
В гимназията Хъни бе известна като „Невзрачницата“. Ходеше на училищните танцови забави и тържества сама и се усмихваше, и се стараеше да не показва колко е нещастна, защото не искаше да разваля ничие настроение. Гледаше как сестрите й идваха да ги вземат от дома най-известните момчета в училище, а после се оттегляше в своята пуста стая да си пише домашните.
И да се опитва да не заплаче.
В края на седмицата и по време на летните ваканции Хъни припечелваше джобни пари като детегледачка. Обичаше да се грижи за децата и те я обожаваха.
Когато не се занимаваше с това, обикаляше да разглежда Мемфис сама. Посети „Грейсланд“, където бе живял Елвис Пресли, разхождаше се по Бийл Стрийт, откъдето бе тръгнал блусът. Скиташе из музея „Пинк Палас“ и Планетариума с ревящия, тежко стъпващ динозавър. Ходеше и в аквариума.
И винаги сама.
Не съзнаваше, че животът й бе на път драстично да се промени.
Хъни знаеше, че много от съученичките й имаха любовни връзки. Те неспирно обсъждаха това в училище.
— Спала ли си с Рики? Той е най-добрият!…
— Джо е спец по оргазмите…
— Снощи излязох с Томи. Изтощена съм. Какво животно! Тази вечер пак ще се срещнем…
Хъни стоеше и слушаше разговорите им и се изпълваше със сладко-горчива завист и чувството, че никога няма да узнае какво е това секс. „Кому ли съм нужна?“, мислеше си тя.
Една петъчна вечер в училището имаше танцова забава. Хъни не смяташе да ходи, но баща й каза:
— Знаеш ли, тревожа се. От сестрите ти чувам, че все подпираш стените и че не искаш да отидеш на забавата, защото нямаш кавалер.
Хъни се изчерви.
— Това не е вярно — рече тя. — Имам си кавалер и ще ходя.
„Само да не ме попита кой е“, молеше се тя. Той не я попита.
И Хъни се намери на забавата да седи в обичайния си ъгъл и да гледа как другите танцуват и страхотно се забавляват.
И тогава се случи чудото.
Роджър Мертън — капитанът на футболния отбор и най-известното момче в училище, се караше на дансинга с гаджето си. Беше пил.
— Ти си едно калпаво и егоистично копеле! — каза му тя.
— А пък ти си тъпа кучка!
— Ходи се чукай бе.
— Няма защо да се чукам, Сали. Винаги мога да чукам някоя друга. Която си поискам.
— Хайде де! — И тя разгневена напусна дансинга.
Без да иска, Хъни чу разговора им.
Мертън срещна погледа й.
— Какво, по дяволите, зяпаш? — Той заваляше думите.
— Нищо — отвърна му тя.
— Ще й покажа на тази кучка. Мислиш, че няма да й покажа ли?
— Аз… да.
— Не знаеш само колко си права. Хай’ да пийнем по нещо.
Хъни се поколеба. Мертън очевидно беше пиян.
— Ами аз не…
— Страхотно. Имам бутилка в колата.
— Наистина не мисля, че…
Но той я бе хванал за ръка и я извеждаше от помещението. Тя не се дърпаше, защото не искаше да прави сцени и да го поставя в неудобно положение.
Навън Хъни се опита да си освободи ръката.
