— Да, докторе?
— Изнесете оттук тази храна. Мистър Ленард е на строга болнична диета. Не сте ли видели картона му?
— Да, но той настояваше…
— Махнете я, моля ви.
— Хей! Чакайте малко! — запротестира Ленард. — Не мога да ям болничните буламачи!
— Ще ги ядете, ако искате да се отървете от язвата си. — Кет погледна сестрата. — Изнесете подноса.
След тридесет минути я привикаха в кабинета на административния директор.
— Искали сте да ме видите, доктор Уолас?
— Да, седнете. Том Ленард е един от вашите пациенти, нали?
— Точно така. Днес го заварих да обядва със запечен сандвич с пастърма и туршия и картофена салата с много подправки и…
— И му взехте храната.
— Разбира се.
Уолас се наведе напред.
— Докторе, може би не знаете, че Том Ленард е в надзорния съвет на болницата. Държим да бъде доволен. Разбирате ли какво искам да кажа?
Кет го погледна и отвърна упорито:
— Не, сър.
Той премигна.
— Какво?
— Струва ми се, че за да бъде доволен, Том Ленард трябва да оздравее. Няма да се излекува, ако тормози така стомаха си.
Бенджамин Уолас се насили да се усмихне.
— Защо не оставим той да вземе решение?
Кет стана.
— Защото аз съм неговият лекар. Има ли нещо друго?
— Аз… мм… не. Това е всичко.
Кет излезе от кабинета.
Бенджамин Уолас остана като халосан. „Жени лекарки!“
Кет беше дежурна, когато й се обадиха.
— Доктор Хънтър, мисля, че ще е добре да дойдете в стая 320.
— Веднага идвам.
Пациентката в стая 320 беше мисис Молой — осемдесетгодишна жена, болна от рак, с лоша прогноза. Когато Кет се приближи до вратата, чу отвътре спорещи високо гласове. Влезе.
Мисис Молой лежеше, натъпкана с обезболяващи лекарства, но в съзнание. В стаята бяха синът и двете й дъщери.
Синът казваше:
— Според мен трябва да разделим собствеността на три.
— Не! — възрази една от дъщерите. — Ние с Лори се грижехме за мама. Кой й готвеше и чистеше? Ние! Е, имаме право на парите й и…
— Аз съм не по-малко нейна плът и кръв от вас! — изкрещя мъжът.
Мисис Молой лежеше безпомощно в леглото и слушаше.
Кет се вбеси.
— Извинете — каза тя.
Една от жените я погледна.
— Елате по-късно, сестра. Заети сме.
— Това е моя пациентка. Давам ви десет секунди да напуснете стаята. Можете да отидете в чакалнята за посетители. Излезте, докато не съм викнала охраната да ви изхвърли — закани се Кет сърдито.
Мъжът се опита да каже нещо, но погледът й го спря. Той се обърна към сестрите си.
— Можем да говорим навън.
Кет ги изгледа, докато излизаха. Надвеси се над мисис Молой и я погали по главата.
— Не говореха сериозно — прошепна й тя.
Седна до леглото и хванала ръката на старицата, я изчака да се унесе в сън.
„Всички умираме — помисли си Кет. — Забрави какво казва Дилан Томас. Номерът е да потънеш кротко в добрата нощ.“
Кет бе насред някаква манипулация, когато в палатата влезе един санитар.
— Спешно ви търсят на регистратурата, докторке.
Тя сви вежди.
— Благодаря. — Обърна се към пациента, който беше целият в гипс и с вдигнати за разтягане крака. — Веднага се връщам.
В коридора вдигна слушалката на телефона на сестринския пост.
— Ало?
— Здрасти, сестричке.
— Майк! — Зарадва се, че го чува, но радостта й веднага премина в тревога. — Майк, казах ти никога да не ме търсиш тук. Знаеш телефонния номер на апартамента, ако…
— Хей, съжалявам. Това не може да чака. Имам малък проблем.
Кет разбра какво ще последва.
— Взех назаем малко пари от едного, за да инвестирам в един бизнес…
Кет не си даде труд да попита какъв бизнес.
— И той се провали.
— Да. И сега си иска парите.
— Колко, Майк?
— Ами ако можеш да ми пратиш пет хиляди…
—
Сестрата погледна Кет с любопитство. „Пет хиляди долара.“ Кет понижи глас.
— Нямам толкова. Мога… мога да ти пратя сега половината, а останалите след няколко седмици. Така добре ли е?
— Предполагам. Мразя да те безпокоя, сестричке, ама нали знаеш как става.
Кет знаеше много точно как става. Брат й беше на двадесет и две години и вечно се замесваше в тайнствени сделки. Членуваше в някакви банди и само Господ знаеше с какво се занимаваха, но Кет се чувстваше отговорна за него. „Вината е само моя — помисли си тя. — Ако не бях избягала от къщи и не бях го изоставила…“
— Не се забърквай в неприятности, Майк. Обичам те.
— И аз те обичам, Кет.
„Ще трябва някак си да му набавя тези пари — рече си Кет. — Само Майк ми е останал в целия свят.“
Д-р Айлър отново очакваше с нетърпение да работи с Хъни Тафт. Беше й простил нескопосното представяне и всъщност беше поласкан, че така се прекланяше пред него. Но сега, когато отново минаваха на визитация, Хъни стоеше най-отзад, зад всички стажант-лекари, и не проявяваше желание да отговаря на въпросите му.
Тридесет минути след края на визитацията д-р Айлър седеше в кабинета на Бенджамин Уолас.
— Какво има? — попита Уолас.
— Ами доктор Тафт.
Уолас го погледна с искрена изненада.
