спасят, но той умря пред очите ми. Умираше дълго и аз се чувствах толкова безпомощна. Реших, че ще прекарам живота, помагайки на другите да оздравяват. — Очите й се напълниха със сълзи.
„Колко е уязвима“, помисли си д-р Айлър.
— Радвам се, че поговорихме.
Хъни го погледна и си рече: „Значи ми повярва.“
6
В противоположната част на града репортери и телевизионни камери чакаха на улицата Лу Динето да излезе от съдебната зала, усмихнат и с вдигната за поздрав ръка — приветствие на царска особа към селяците. До него вървяха двама телохранители — единият висок и слаб, известен като Шадоу, другият набит и як, на име Райно. Както винаги Лу Динето бе облечен елегантно и скъпо, в сив копринен костюм и бяла риза, синя вратовръзка и обувки от алигаторска кожа. Дрехите трябваше да бъдат скроени добре, за да изглежда прилично, защото той бе нисък и пълен, с криви крака. Винаги бе усмихнат и готов да подхвърли хаплива забележка на вестникарите, които обичаха да го цитират. Досега Динето три пъти бе подвеждан под отговорност и съден за най-различни престъпления — палеж, рекет, та дори и предумишлено убийство — и всеки път се измъкваше.
Когато напусна съдебната зала, един от репортерите извика:
— Знаехте ли, че ще ви оправдаят, мистър Динето?
Динето се изсмя.
— Разбира се, че знаех. Аз съм невинен бизнесмен. Поради липса на по-добро занимание правителството ме преследва. Затова плащаме толкова високи данъци.
Към него се насочи телевизионна камера. Лу Динето спря, за да се усмихне пред обектива.
— Мистър Динето, можете ли да обясните защо двамата свидетели, които трябваше да дадат показания срещу вас на процеса за предумишлено убийство, не се явиха?
— Разбира се, че мога — каза Динето. — Били са честни граждани, които са решили да не лъжесвидетелстват.
— Правителството твърди, че оглавявате мафията на Западното крайбрежие и че вие сте наредили…
— Единственото нещо, което нареждам, е къде да седнат клиентите в ресторанта ми. Искам на всички да им е удобно. — Той се усмихна на блъскащата се тълпа репортери. — Между другото, каня всички ви тази вечер в ресторанта на безплатна вечеря и питиета.
Той се запъти към мястото, където го чакаше дълга черна лимузина.
— Мистър Динето…
— Мистър Динето…
— Мистър Динето…
— Ще се видим тази вечер в ресторанта ми, момчета и момичета. Всички го знаете къде е.
И Лу Динето се настани в колата с усмивка и вдигната за поздрав ръка. Райно затвори вратата на лимузината и седна отпред. Шадоу се плъзна зад волана.
— Беше страхотно, шефе! — каза Райно. — Ти наистина знаеш как да се оправяш с тези нули.
— Накъде? — попита Шадоу.
— У дома. Ще ми се да взема гореща вана и да хапна една хубава пържола.
Колата потегли.
— Не ми хареса този въпрос за свидетелите — намръщи се Динето. — Сигурни ли сте, че никога няма? …
— Не, освен ако не могат да говорят под вода, шефе.
Динето кимна.
— Добре.
Лимузината фучеше по Филмор Стрийт. Динето каза:
— Видяхте ли му физиономията на районния прокурор, когато съдията отхвърли…
Точно пред лимузината изскочи кученце. Шадоу завъртя рязко волана, за да не го сгази, и натисна силно спирачките. Колата се качи на бордюра и се заби в един електрически стълб. Главата на Райно се удари в предното стъкло.
— Какво, по дяволите, правиш? — изрева Динето. — Да не се опитваш да ме убиеш?
Шадоу трепереше.
— Съжалявам, шефе. Едно куче притича пред колата…
— И ти реши, че неговият живот е по-важен от моя, така ли? Глупав задник такъв!
Райно стенеше. Обърна се и Динето видя кръвта, която течеше от голямата порезна рана на челото му.
— За Бога! — изкрещя Динето. — Виж какво направи!
— Нищо ми няма — промърмори Райно.
— Как ли пък не! — Динето се обърна към Шадоу. — Закарай го в болница.
Шадоу свали лимузината на заден ход от тротоара.
— „Ембаркадеро“ е само на няколко пресечки оттук. Ще го заведем в отделението за бърза помощ.
— Добре, шефе.
Динето потъна отново в седалката си.
— Куче! — възкликна отвратен. — Исусе!
Кет беше в отделението за бърза помощ, когато влязоха Динето, Шадоу и Райно. Раната на Райно силно кървеше.
Динето извика на Кет:
— Хей, ти!
Кет го погледна.
— На мен ли говорите?
— На кого другиго, по дяволите, мислиш, че говоря? Този човек е, с кървяща рана. Оправете го веднага.
— Преди него има още петима души — каза Кет тихо. — Ще трябва да си изчака реда.
— Никого няма да чака — отвърна Динето. — Погрижи се за него веднага.
Кет отиде до Райно и го прегледа. Взе парче памук и го притисна до порезната рана.
— Дръжте това така. Сега ще се върна.
— Казах да се погрижите за него незабавно — озъби се Динето.
Кет се обърна към Динето.
— Това е болнично отделение за бърза помощ. Аз съм дежурният лекар. Така че или не вдигайте шум, или напуснете.
Шадоу отрони:
— Мис, не знаете с кого разговаряте. По-добре да направите така, както ви казва този човек. Това е мистър Лу Динето.
— Сега, след като се запознахме — рече Динето нетърпеливо, — погрижете се за моя човек.
— Вие май имате проблеми със слуха — отвърна Кет. — Ще повторя още веднъж. Пазете тишина или напуснете. Чакат ме пациенти.
— Не можете така да говорите… — подхвана Райно.
Динето се обърна към него.
— Замълчи! — Той погледна отново Кет и тонът му се смени. — Много ще съм ви благодарен, ако се заемете с него колкото се може по-бързо.
— Ще направя всичко възможно. — Кет сложи Райно да седне на една кушетка. — Легнете. След малко ще дойда. — Погледна към Динето. — Там в ъгъла има-столове. — И се отправи решително към другия край на отделението.
— Исусе — каза Шадоу. — Тя няма представа кой си.
— Не мисля, че това щеше да промени нещо. Тази е еркек.
