— Ще му приготвим обяд тук — каза Хъни.
Кет поклати глава.
— Пробвах вече манджите ти. Ще поръчаме отвън.
До неделя оставаха четири дни и те прекарваха цялото си свободно време в обсъждане пристигането на Алфред. По чудо и трите бяха свободни от дежурство в неделя.
В събота Пейдж успя да иде на фризьор и козметик. Излезе да пазарува и хвърли доста пари за нова рокля.
— Добре ли изглеждам? Мислите ли, че ще му хареса?
— Изглеждаш страхотно! — увери я Хъни. — Надявам се, че те заслужава.
Пейдж се усмихна.
— Надявам се, че аз
В неделя поръчаният от тях богат обяд бе сервиран на масата в трапезарията с бутилка изстудено шампанско. И трите стояха и чакаха нервно пристигането на Алфред.
В два часа се позвъни на вратата и Пейдж изтича до отвори. Беше Алфред. Малко изморен, малко поотслабнал. Но това беше нейният Алфред. До него стоеше брюнетка на около тридесет години.
— Пейдж! — възкликна Алфред.
Тя го прегърна. После се обърна към Хъни и Кет и каза гордо:
— Това е Алфред Търнър. Алфред, това са моите съквартирантки, Хъни Тафт и Кет Хънтър.
— Приятно ми е да се запознаем — отвърна Алфред. Той се обърна към жената до себе си. — А това е Карен Търнър. Моята съпруга.
Трите жени останаха като смразени.
— Съпругата ти ли? — бавно промълви Пейдж.
— Да. — Той сбърчи вежди. — Ти… ти не си ли получила писмото ми?
— Какво писмо?
— Писмото, което изпратих преди няколко седмици.
— Не…
— О! Аз… аз много съжалявам. Бях обяснил всичко в… но щом не си го получила… — Алфред замлъкна. — Наистина съжалявам, Пейдж. Толкова време сме разделени, че аз… И после срещнах Карен… знаеш как става…
— Зная как става — отвърна Пейдж като зашеметена. Обърна се към Карен и се усмихна насила. — Аз… надявам се да бъдете много щастливи с Алфред.
— Благодаря.
Настъпи неловко мълчание. Карен каза:
— Мисля, че е по-добре да си вървим, скъпи.
— Да. И аз така мисля — рече Кет.
Алфред прекара пръсти през косата си.
— Наистина съжалявам, Пейдж. Аз… е… довиждане.
— Довиждане, Алфред.
Трите жени гледаха подир новобрачните, докато те слязоха.
— Копеле такова! — възкликна Кет. — Ама че номер.
Очите на Пейдж се пълнеха със сълзи.
— Аз… той не е искал… искам да кажа… сигурно е обяснил всичко в писмото си.
Хъни прегърна Пейдж.
— Трябва да излезе закон всички мъже да бъдат кастрирани.
— Пия за това — каза Кет.
— Извинете ме — промълви Пейдж. Отиде бързо в стаята си и затвори вратата.
Не излезе оттам до края на деня.
5
През следващите няколко месеца Пейдж почти не се виждаше с Кет и Хъни. Закусваха набързо в кафенето и случайно се разминаваха по коридорите. Общуваха предимно чрез бележки, които оставяха в апартамента.
„Вечерята е в хладилника.“
„Микровълновата не работи.“
„Съжалявам, че нямах време да почистя.“
„Какво ще кажете трите да отидем някъде на вечеря в събота?“
Невъзможното работно време продължаваше да бъде наказание и изпитание за предела на издръжливостта на всички стажант-лекари.
За Пейдж това натоварване беше добре дошло. Не й оставаше време да мисли за Алфред и за прекрасното им съвместно бъдеще, за което крояха планове. И въпреки всичко не можеше да го избие от главата си. Онова, което беше сторил, я изпълваше с дълбока мъка, която отказваше да се разсее. Тя се измъчваше с безплодната игра на „ами ако?“.
„Ами ако бях останала с Алфред в Африка?“
„Ами ако той беше дошъл в Чикаго с мен?“
„Ами ако не беше срещнал Карен?“
„Ами ако…“
В петък, когато Пейдж отиде в съблекалнята да си облече хирургическия костюм, на него бе написано с черен маркер „кучка“.
На другия ден, когато Пейдж потърси визитационния си дневник, той беше изчезнал. Изчезнали бяха всичките й бележки. „Може да съм го забутала някъде“, помисли си Пейдж.
Но не си вярваше.
Светът извън болницата бе престанал да съществува. Пейдж научи, че Ирак ограбвал Кувейт, но тази новина бе изместена от нуждите на петнадесетгодишния й пациент, който умираше от левкемия. В деня, когато Източна и Западна Германия се обединиха, Пейдж бе заета да спасява живота на един диабетик. Маргарет Тачър подаде оставка като министър-председателка на Англия, ала по-важно бе, че пациентът от 214 стая можеше отново да ходи.
Онова, което правеше труда й поносим, бяха лекарите, с които работеше. С малки изключения те се бяха посветили на лечението на другите, на облекчаването на болките им, на спасяването на човешкия живот. Пейдж бе свидетел всеки ден на чудесата, които вършеха, и това я изпълваше с гордост.
Най-напрегнато бе в отделенията за бърза помощ. Те бяха винаги претъпкани с хора с най-различни травми.
Продължителното работно време в болницата и натоварването подлагаха лекарите и сестрите на огромно напрежение. Процентът на разводите сред лекарите бе невероятно висок и извънбрачните връзки бяха нещо обичайно.
Том Чан бе един от хората, които имаха проблеми. Той разказа за това на Пейдж, докато пиеха кафе.
— Аз издържам на работното време, но жена ми не може — довери й той. — Оплаква се, че вече не ме вижда у дома и че съм се отчуждил от дъщеря ни. Права е. Не знам какво да правя.
— Жена ти идвала ли е в болницата?
— Не.
— Защо не я поканиш на обяд, Том? Да разбере какво вършиш тук и колко е важно.
Чан светна.
— Идеята не е лоша. Благодаря ти, Пейдж. Ще го сторя. Бих искал да ви запозная. Ще обядваш ли с
