— Някой ден ще се оженя за теб, Пейдж — каза й, когато тя беше на дванадесет, а той — на четиринадесет години.
— И аз ще се омъжа за теб, Алфред.
Бяха две сериозни деца, възнамеряващи да прекарат остатъка от живота си заедно.
Лекарите от Световната здравна организация бяха безкористни, отдадени на професията си мъже и жени, посветили живота си на избраното поприще. Често работеха при почти невъзможни обстоятелства. В Африка трябваше да си съперничат с „вогеша“ — местните лечители, чиито примитивни церове се предаваха от баща на син и нерядко имаха смъртоносен ефект. Традиционният лек на масаите за телесни рани бе „олкилорите“ — смесица от говежда кръв, сурово месо и извлек от някакъв тайнствен корен.
Децата от племето кикую ги лекуваха от едра шарка, като ги караха да прогонват болестта с пръчки.
— Престанете с — това говореше им д-р Тейлър. — То не помага.
— По-добро е, отколкото да ни бодете кожата с остри стоманени игли — отвръщаха му те.
Диспансерите представляваха наредени под дърветата маси, на които се правеха хирургическите операции. Лекарите преглеждаха стотици пациенти на ден и винаги ги чакаха дълги опашки от прокажени, туберкулозно болни, туземци с коклюш, едра шарка, дизентерия.
Пейдж и Алфред бяха неразделни. Когато поотраснаха, ходеха заедно на пазар в селото, което бе отдалечено на километри разстояние. И обсъждаха плановете си за бъдещето.
Медицината бе част от детството на Пейдж. Тя се научи да се грижи за пациентите, да бие инжекции и да дава лекарства и измисляше най-различни начини да помага на баща си.
Пейдж беше привързана към баща си. Кърт Тейлър бе най-грижливият и всеотдаен човек, когото познаваше. Той наистина обичаше хората и не пестеше сили да помага на онези, които имаха нужда от него, вдъхнал бе тази страст и на Пейдж. Въпреки продължителния работен ден той намираше време да прекарва с дъщеря си. Превръщаше неудобството на примитивните условия, при които живееха, в забава.
Отношението на Пейдж към майка й беше различно. Майка й беше хубавица от богато семейство. Хладната й резервираност държеше Пейдж на разстояние. Да се омъжи за лекар, който ще работи из екзотични страни, й се бе сторило романтично, но суровата действителност я бе озлобила. Тя не беше топла, любеща жена и на Пейдж й се струваше, че все се оплаква.
„Защо трябваше да идваме в този забравен от Бога край, Кърт?“ „Хората тук живеят като животни. Ще се заразим от ужасните им болести.“ „Защо да не можеш да практикуваш медицина в Съединените щати и да печелиш пари като другите лекари?“
И още, и още.
Колкото повече майка й го упрекваше, толкова повече Пейдж обожаваше баща си.
Когато бе на петнадесет години, майка й избяга със собственика на голяма какаова плантация в Бразилия.
— Тя няма да се върне повече, нали? — попита Пейдж.
— Не, миличка. Съжалявам.
— Аз пък се радвам!
Не искаше да каже това. Болеше я, че майка й не я беше грижа за нея и за баща й, че ги беше изоставила.
Това преживяване още повече я сближи с Алфред Търнър. Заедно играеха, заедно ходеха на експедиции и споделяха мечтите си.
— Когато порасна, и аз ще стана лекар — довери й Алфред. — Ще се оженим и ще работим заедно.
— И ще имаме много деца!
— Разбира се. Ако искаш.
В нощта, когато Пейдж навърши шестнадесет години, емоционалната близост, съпътствала ги в целия им досегашен живот, придоби ново измерение. Лекарите бяха извикани по спешност заради епидемия в малко селце в Източна Африка и в лагера бяха останали само Пейдж, Алфред и един готвач.
Те вечеряха и си легнаха. Но посред нощ Пейдж се събуди в колибата си от далечен тропот на бягащи животни. Тя лежеше и докато минутите се нижеха, а тропотът се приближаваше, взе да я обхваща страх. Дишането й се учести. Никой не знаеше кога щяха да се върнат баща й и другите.
Тя стана. Палатката на Алфред беше само на няколко метра. Ужасена, Пейдж вдигна платнището и се втурна вътре.
— Алфред!
Той седна, събуден начаса.
— Пейдж? Нещо лошо ли се е случило?
— Страх ме е. Мога ли да легна за малко при теб?
— Разбира се.
Те лежаха и слушаха как животните с трясък ломят храсталака.
След няколко минути звуците започнаха да се отдалечават.
Алфред усети топлото тяло на Пейдж до своето.
— Пейдж, мисля, че е по-добре да се върнеш в палатката си.
Тя почувства как твърдата му мъжественост се притиска в нея.
Смътният зов на съзряващите им тела изведнъж се превърна в неумолима потребност.
— Алфред.
— Да? — Гласът му беше дрезгав.
— Ние ще се женим, нали?
— Да.
— Тогава всичко е наред.
Заобикалящите ги звуци на джунглата изчезнаха и те започнаха да изучават и откриват един свят, който принадлежеше само на тях двамата. Бяха единствените, които се любеха в света, и се опиваха от това невероятно чудо.
Призори Пейдж се промъкна отново в палатката си и щастлива, си помисли: „Вече съм жена.“
От време на време Кърт Тейлър предлагаше на Пейдж да се върне в Съединените щати, за да живее с неговия брат в красивата му къща в Диърфийлд, на север от Чикаго.
— Защо? — питаше Пейдж.
— За да станеш истинска млада дама.
— Аз
— Истинските млади дами не дразнят маймуните и не се опитват да яздят малки зебри.
Отговорът й винаги беше един и същ.
— Няма да те изоставя.
Когато Пейдж навърши седемнадесет години, екипът на Световната здравна организация замина за едно село в джунглите на Южна Африка да се бори с тифусна епидемия. Положението стана още по-гибелно, след като наскоро след пристигането на лекарите избухна война между две местни племена. Предупредиха Кърт Тейлър да напусне.
— Не мога, за Бога. Имам пациенти, които ще умрат, ако ги изоставя.
Четири дни по-късно нападнаха селото. Пейдж и баща й се свиваха в малката си колиба, вслушвайки се във виковете и изстрелите отвън.
Пейдж бе ужасена.
— Те ще ни убият!
Баща й я прегърна.
— Нищо няма да ни сторят, миличка. Ние сме тук, за да им помогнем. Те знаят, че сме техни приятели.
