Доктор 007 — с лиценз да убива. Решаваше всички проблеми с операция и имаше най-много операции от всички лекари в болницата. Съответно и по-висок процент на смъртност.
Той бе плешив, нисък, с орлов нос, с почернели от тютюна зъби и ужасно дебел. Колкото и невероятно да бе, смяташе се за любимец на жените. Обичаше да нарича новите сестри и стажант-лекарки „прясно месце“.
И Пейдж Тейлър беше прясно месо. Той я видя във фоайето на горния етаж и седна на масата й без покана.
— Наблюдавам те от известно време.
Пейдж го погледна стресната.
— Моля?
— Аз съм доктор Кейн. Приятелите ме наричат Артър. — В гласа му прозвуча похотлив смях.
Тя се почуди колко ли приятели има.
— Как я караш тук?
Въпросът свари Пейдж неподготвена.
— Аз… мисля, че добре.
Той се наведе напред.
— Това е голяма болница. Лесно е да се изгубиш. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Не съвсем — отвърна Пейдж предпазливо.
— Твърде си хубава, за да бъдеш една от тълпата. Ако си решила да стигнеш донякъде тук, имаш нужда някой да ти помогне. Някой, който познава играта.
Разговорът от минута на минута ставаше все по-неприятен.
— И вие бихте желали да ми помогнете.
— Правилно. — Той оголи потъмнелите си от тютюна зъби. — Защо не обсъдим това на вечеря?
— Няма какво да обсъждаме — отвърна Пейдж. — Не ме интересува.
Артър Кейн я изгледа, докато тя се отдалечаваше, и лицето му се изкриви от злобно изражение.
През първата година стажант-лекарите минаваха за по два месеца съответно през отделенията по акушерство и гинекология, ортопедия, урология и хирургия.
Пейдж научи, че е опасно човек да попадне през лятото със сериозно оплакване в болница, която обучава лекари, защото много от щатните специалисти излизат в отпуск и пациентите остават в ръцете на неопитните млади стажант-лекари.
Почти всички хирурзи обичат по време на операция да им свири музика. Един от лекарите имаше прякор Моцарт, а друг — Аксел Роуз, заради музикалните им вкусове.
По някаква причина всички огладняваха по време на операциите. Те непрекъснато говореха за храна. Току-виж, сте чули хирург, докато премахва гангренясал пикочен мехур, да казва:
— Снощи вечерях страхотно при Бардели. Най-добрата италианска кухня в целия Сан Франциско.
— Опитвали ли сте пирожките с раци в „Сайпръс Клъб“?…
— Ако обичате добре приготвено говеждо, отбийте се в „Хаус ъв Прайм Риб“ на Ван Нес.
А междувременно сестрата попиваше кръвта и вътрешностите на пациента.
Когато не говореха за ядене, лекарите обсъждаха резултатите от бейзболните или футболните мачове.
— Видяхте ли „Форти Найнърс“ как играха миналата събота? Басирам се, че им липсва Джо Монтана. Той винаги им оправяше играта в последните две минути.
И измъкваха перфорирания апендикс.
„Като по Кафка — мислеше си Пейдж. — На Кафка би му допаднало това.“
В три сутринта Пейдж спеше в дежурната стая, когато я събуди телефонен звън. Дрезгав глас каза:
— Доктор Тейлър… в стая 419… пациент със сърдечен пристъп. Побързайте!
И затвори.
Пейдж седна на края на леглото, борейки се със съня, и се изправи, залитайки. „Побързайте!“ Тя излезе в коридора, но нямаше време да чака асансьора. Хукна нагоре по стълбите към стая 419, сърцето й щеше да изскочи. Отвори рязко вратата и остана зяпнала на прага.
Стая 419 беше склад.
Кет Хънтър бе на визитация с д-р Ричард Хътън, към четиридесетгодишен, рязък и бърз. Не стоеше повече от две-три минути при пациентите, преглеждаше картоните им, а после изстрелваше нарежданията си на стажант-хирурзите като картечница.
— Проверете хемоглобина й и запишете операция за утре…
— Следете внимателно температурата му.
— Прелейте четири банки кръв…
— Махнете конците…
— Направете снимка на гърдите…
Кет и останалите усърдно записваха всичко, като се мъчеха да не изпуснат нещо.
Стигнаха до пациент, който беше постъпил преди седмица и го бяха подложили на куп безрезултатни изследвания заради поддържаната висока температура.
— Това е ЕГЗ — каза някой от стажант-лекарите. — Един Господ Знае. Правихме рентген, компютърна аксиална томография, гръбначни пункции, биопсия на черния дроб. Всичко. Не знаем какво му е.
Влязоха в една палата, където спеше млад човек с превързана глава след операция. Когато д-р Хътън започна да маха превръзката, пациентът се събуди стреснат.
— Какво… какво става?
— Седнете — каза доктор Хътън рязко.
Младежът трепереше.
„Никога няма да се отнасям така с пациентите си“, зарече се Кет.
Следващият беше около седемдесетгодишен мъж, който имаше здрав вид. Щом д-р Хътън приближи до леглото му, той се развика.
— Гонзо! Ще те съдя, мръсен кучи син такъв.
— Хайде, мистър Спаролини…
— Не ме мистър-спаролиносвай! Ти ме превърна в проклет евнух.
„Какъв глупак“, помисли си Кет.
— Мистър Спаролини, вие се съгласихте да ви направят вазектомия и…
— Това беше хрумване на жена ми. Кучка проклета! Само веднъж да си ида вкъщи!
Оставиха го да си мърмори под носа.
— Какво му има? — попита един от стажант-лекарите.
— Проблемът му е, че е еблив стар пръч. Младата му жена е родила шест деца и не иска повече.
Спряха до леглото на десетгодишно момиченце. Д-р Хътън погледна картона му.
— Ще ти бием инжекция да се махнат лошите микроби.
Една сестра с напълнена спринцовка пристъпи към детето.
— Не! — изпищя то. — Ще ме заболи!
— От това не боли, бебчо — увери го сестрата.
Думите й отекнаха мрачно в съзнанието на Кет.
„От това не боли, бебчо…“ Беше гласът на доведения й баща, който й шепнеше в страшния мрак.
„Ще ти бъде приятно. Разтвори краката. Хайде, малка кучко!“ И той разтвори насила краката й, прониквайки с твърдия си член в нея, и затисна устата й с ръка, за да не може да изпищи от болка. Тя беше на тринадесет години. След тази нощ посещенията му се превърнаха в ужасен еженощен ритуал. „Извадила си късмет, че имаш мъж като мен, да те научи да се чукаш — казваше й той. — Знаеш ли какво си, Кет? Котенце, такова младичко. И аз го искам.“ И той се стоварваше върху й, сграбчваше я и никакви сълзи и молби не можеха да го накарат да спре.
