Кет не познаваше баща си. Майка й беше чистачка и работеше през нощта в една сграда с офиси близо до малкия им апартамент в Гари, Индиана. Доведеният й баща беше огромен мъж, пострадал при злополука в стоманолеярен завод, който през повечето време си стоеше у дома и пиеше. Нощем, когато майка й отиваше на работа, той се вмъкваше в стаята на Кет. „Само да си казала на майка си или на брат си, и ще го убия“, заканваше се той. „Не мога да го оставя да нарани Майк“, мислеше си Кет. Брат й беше пет години по-малък от нея и тя го обожаваше. Грижеше се за него като майка и го бранеше, и се биеше заради него. Той бе единственият светъл лъч в живота й.
Една сутрин, колкото и да се страхуваше от заплахите на доведения си баща, Кет реши, че трябва да разкаже на майка си. Майка й ще сложи край на това, ще я защити.
— Мамо, мъжът ти идва нощем, когато те няма, в моето легло и ме насилва.
Майка й я зяпна за момент, а после я зашлеви силно през лицето.
— Да не си посмяла да измисляш подобни лъжи, малка мръснице!
Кет никога повече не отвори дума за това. Остана вкъщи единствено заради Майк. „Той е загубен без мен“, мислеше си тя. Но в деня, когато разбра, че е бременна, избяга при една своя леля в Минеаполис.
След като Кет напусна дома си, животът й коренно се промени.
— Няма нужда да ми казваш какво е станало — каза леля й Софи. — Отсега нататък обаче ще спреш да бягаш. Нали знаеш онази песен „Не е лесно да си зелен“? Е, сладурче, още по-трудно е да си черен. Можеш да избираш между две неща. Да продължиш да бягаш и да се криеш, като виниш света за проблемите си, или пък да отстояваш правата си и да станеш човек, който значи нещо.
— Как мога да го постигна?
— Като
„Няма да родя детето му — реши Кет. — Ще направя аборт.“
Уредиха го дискретно, в края на седмицата, при една акушерка, приятелка на леля й. Когато всичко свърши, Кет се зарече свирепо: „Никога вече няма да позволя да ме докосне мъж. Никога!“
Минеаполис бе за Кет приказна страна. На няколко преки от почти всеки дом имаше езера, потоци и реки. И около осем хиляди акра специално аранжирани паркове. Тя караше платноходка по езерата в града и се возеше с параход по Мисисипи, Посети с леля си Софи голямата зоологическа градина и прекарваше неделите в парка за развлечения „Велифеър“. Отиде на демонстрациите по прибиране на сено в Седар Крийк Фарм и гледа рицарските турнири на Фестивала на възраждането на Шакопи.
Леля Софи наблюдаваше Кет и си мислеше: „Това момиче не знае какво е детство.“
Кет се учеше да се забавлява, но леля Софи усещаше, че дълбоко в душата на племенничката й имаше място, до което не можеше да стигне никой, преграда, която тя бе издигнала, да не би отново да я наранят.
В училище изобщо не дружеше с момчета. Всичките й приятелки ходеха на срещи, ала Кет предпочиташе да остава сама и бе твърде горда, за да каже на когото и да било защо. Подражаваше на леля си, която обичаше извънредно много.
Преди Кет не се интересуваше много от училище, нито от книги, но леля Софи успя да й повлияе. Къщата й беше пълна с книги и начинът, по който им се радваше, беше заразителен.
— В тях се крият чудесни светове — каза тя на младото момиче. — Чети и ще разбереш откъде си дошла и къде отиваш. Имам чувството, че някога ще се прочуеш, бебчо. Но първо трябва да получиш образование. Това е Америка. Можеш да станеш каквато пожелаеш. Може да си цветнокожа и бедна, но такива са били и някои от нашите конгресмени, кинозвезди, учени и спортни легенди. Някой ден ще имаме и цветнокож президент. Можеш да станеш каквато пожелаеш. От теб зависи.
Това беше началото.
Кет стана най-добрата ученичка в класа. Четеше жадно. Един ден в училищната библиотека попадна на книгата на Синклер Луис „Ароусмит“ и се прехласна от историята на отдадения на професията си млад лекар. Прочете „Дадена дума“ на Агнес Купър и „Жена хирург“ на д-р Елси Роу и пред нея блесна цял един нов свят. Тя откри, че на тази земя има хора, които се посвещават на това да помагат на другите, да спасяват човешкия живот. Когато един ден Кет се върна от училище, каза на леля Софи:
— Аз ще стана лекарка. Прочута.
4
В понеделник сутрин картоните на трима от пациентите на Пейдж липсваха и за това обвиниха нея.
В сряда в четири сутринта Пейдж се събуди в дежурната стая от телефонен звън. Тя вдигна сънено слушалката.
— Доктор Тейлър слуша.
Мълчание.
— Ало… ало.
Долавяше дишане от другата страна на линията. После с щракане връзката се прекъсна.
Пейдж лежа будна през остатъка от нощта. Сутринта каза на Кет:
— Или ставам параноичка, или някой ме мрази.
И й разказа какво се бе случило.
— Пациентите понякога ги е яд на лекарите — рече Кет. — Сещаш ли се за някого, който?…
— Поне за десетина — въздъхна Пейдж.
— Сигурна съм, че няма за какво да се тревожиш.
На Пейдж й се искаше и тя да е сигурна в това.
В края на лятото пристигна вълшебната телеграма. Тя чакаше Пейдж, когато една вече се прибра късно у дома. В нея пишеше: „Пристигам, неделя обяд, Сан Франциско. Нямам търпение да те видя. С обич, Алфред“
Най-сетне се връщаше при нея! Пейдж препрочиташе телеграмата отново и отново и възбудата й все повече растеше. „Алфред!“ Името му съживяваше като с магическа пръчка калейдоскоп от вълнуващи спомени…
Пейдж и Алфред бяха израснали заедно. Бащите им бяха от медицинския контингент на Световната здравна организация, който пътуваше из страните на Третия свят, за да се бори с екзотични и опасни болести. Пейдж и майка й придружаваха д-р Тейлър, който оглавяваше екипа.
Двамата с Алфред имаха фантастично детство. В Индия тя се научи да говори на хинди. На двегодишна възраст вече знаеше, че бамбукът, от който бе направена колибата, дето живееха, се казва „баша“. Баща й беше „горасахиб“ — бял човек, а тя „нани“ — малкото сестриче. Местните хора наричаха баща й „абадхан“ — водач, или „баба“ — баща.
Когато родителите на Пейдж не бяха наблизо, тя пиеше „бханга“ — замайващо питие от листата на хашиша, и ядеше „чапати“ с „гхи“.
После тръгнаха за Африка. Към друго приключение!
Пейдж и Алфред свикнаха да се къпят в реки, в които имаше крокодили и хипопотами. Играеха с малки зебри, гепардчета и змии. Израснаха в кръгли колиби без прозорци, изплетени от клони и обмазани с глина, с утъпкани пръстени подове и конични покриви от слама. „Някога — заричаше се Пейдж — ще живея в истинска къща, в красива виличка със зелена морава и бяла дъсчена ограда.“
За лекарите и сестрите ежедневието беше трудно и обезсърчаващо. За децата обаче бе едно неспирно приключение да живеят в земята на лъвовете, жирафите и слоновете. Те ходеха на училище в примитивни сгради от пепелинови панели или пък, когато такива липсваха, им наемаха частни учители.
Пейдж беше умно дете и попиваше всичко като гъба. Алфред я обожаваше.
