Лицето на баща й почервеня.
— Искаш да кажеш лекар.
— Не, татко, аз…
— Ти си член на семейство Тафт. Ако ще се занимаваш с медицина, ще станеш лекар. Ясно ли е?
— Да, татко.
Хъни говореше сериозно, когато обясни на баща си, че желае да стане медицинска сестра. Тя обичаше да се грижи за хората, да им помага и да ги обгражда с внимание. Мисълта да работи като лекарка и да носи отговорност за живота на другите я ужасяваше. Но знаеше, че не бива да разочарова баща си. „Член си на семейство Тафт.“
Успехът на Хъни в колежа не беше достатъчно висок, за да влезе в медицинския институт, ала връзките на баща й бяха достатъчни. Той бе щедър дарител на медицинския институт в Ноксвил, Тенеси. Срещна се с декана му д-р Джим Пеарсън.
— Искате голяма услуга — каза му Пеарсън, — но ще ви кажа какво ще направя. Ще приема Хъни за пробен период. Ако след шест месеца разберем, че не може да продължи, ще трябва да я освободим.
— Съвсем справедливо. Тя ще ви изненада.
Той беше прав.
Бащата на Хъни уреди в Ноксвил тя да живее при негов братовчед, преподобния Дъглас Липтън.
Дъглас Липтън бе пастор на баптистката църква, към шестдесетгодишен, жена му бе с десет години постара от него.
Пасторът много се зарадва, че Хъни ще живее при тях.
— Като глътка чист въздух е — каза той на жена си.
Никога не беше виждал човек, който толкова много желае да угоди.
Хъни се справяше сравнително добре в медицинския институт, но не това беше призванието й. Следваше само за да угоди на баща си.
Преподавателите я обичаха. Хъни излъчваше истинска доброта и те искаха тя да успее.
По ирония на съдбата бе особено слаба по анатомия. На осмата седмица преподавателят я повика при себе си.
— Страхувам се, че ще трябва да те скъсам — каза той с нежелание.
„Не бива да се проваля — помисли си Хъни. — Не мога да изложа татко. Какво би ме посъветвал Бокачо?“ Хъни се приближи до преподавателя си.
— Дойдох в този институт заради вас. Толкова бях чувала за вас. — Тя се премести още по-близо. — Искам да стана като вас. — И още по-близо. — Лекарската професия е всичко за мен. — И още по-близо. — Моля ви, помогнете ми…
Когато напусна кабинета му след час, Хъни знаеше отговорите за следващия си изпит.
Преди да завърши медицинския институт, Хъни съблазни неколцина от преподавателите. В нея имаше някаква безпомощност, на която не можеха да устоят. Всички оставаха с впечатлението, че не тя, а те са я прелъстили, и се чувстваха виновни, задето са се възползвали от невинността й.
Д-р Джим Пеарсън последен се предаде пред Хъни. Беше заинтригуван от онова, което чуваше за нея. Носеха се слухове за изключителните й сексуални умения. Един ден той изпрати да я повикат, за да обсъдят успеха й. Тя донесе със себе си кутийка с пудра захар и преди да изтече следобедът, д-р Пеарсън бе налапал въдицата като всички останали. Хъни го караше да се чувства млад и ненаситен. Като крал, който я е подчинил и я е направил своя робиня.
Опита се да не мисли за жена си и децата си.
Хъни наистина обичаше преподобния Дъглас Липтън и я огорчаваше това, че съпругата му бе сдържана, фригидна жена, която винаги го критикуваше. На Хъни й беше жал за пастора. „Той не заслужава подобно отношение — мислеше си тя. — Има нужда от утеха.“
Веднъж посред нощ, когато мисис Липтън бе заминала на гости на сестра си, Хъни влезе в спалнята на съпруга й. Беше гола.
— Дъглас…
Той отвори очи.
— Хъни? Добре ли си?
— Не — отвърна тя. — Мога ли да поговоря с теб?
— Разбира се. — Той протегна ръка да запали лампата.
— Недей да светваш. — Тя се мушна в леглото при него.
— Какво има? Да не би да се чувстваш зле?
— Тревожа се.
— За какво?
— За теб. Заслужаваш да бъдеш обичан. Искам да се любя с теб.
Той окончателно се разсъни.
— Господи! — каза. — Та ти си дете. Не говориш сериозно.
— Напротив. Жена ти не ти дава никаква любов…
— Хъни, това е невъзможно! По-добре си иди сега в стаята и…
Усети как голото й тяло се притисна към неговото.
— Хъни, не можем да го направим. Аз…
Устните й се притиснаха към неговите, тя го покри с тялото си и съпротивата му бе пометена. Хъни прекара нощта в леглото му.
В шест часа сутринта вратата на спалнята се отвори и влезе мисис Липтън. Тя постоя, зяпнала ги и двамата, после излезе, без да каже дума.
Два часа по-късно преподобният Дъглас Липтън се самоуби в гаража си.
Когато Хъни научи за това, беше разбита, не можеше да повярва.
Шерифът посети къщата и поговори с мисис Липтън.
После потърси Хъни.
— От уважение към семейството му ще регистрирам смъртта на преподобния Дъглас Липтън като „самоубийство по неизвестни причини“, но аз ти предлагам да си обереш бързо парцалите от този град и кракът ти да не стъпва повече тук.
Хъни отиде в окръжна болница „Ембаркадеро“ в Сан Франциско.
С блестящи препоръки от д-р Джим Пеарсън.
9
Времето бе изгубило всякакво значение за Пейдж. Нямаше нито край, нито начало и дните и нощите се преливаха в безкраен ритъм. Болницата стана неин живот. Външният свят се превърна в чужда далечна планета.
Коледа мина и замина, започна нова година. Във външния свят американските войски освободиха Кувейт от Ирак.
Нямаше никаква вест от Алфред. „Ще разбере, че е сгрешил — мислеше си Пейдж. — Ще се върне при мен.“
Откачените обаждания посред нощ спряха също така неочаквано, както бяха започнали. Пейдж въздъхна с облекчение, че не й се бе случило нищо тайнствено или заплашително. Като че ли бяха просто един лош сън… само дето не бяха.
Ежедневието продължаваше все така лудо да я върти. Нямаше време да опознае пациентите си. Те оставаха просто жлъчни мехури и скъсани черни дробове, счупени бедрени кости и гърбове.
Болницата беше джунгла, пълна с механични демони — респиратори, монитори на сърдечния ритъм, скенери, рентгенови апарати. И всеки имаше свой характерен звук. Подсвиркваха, бръмчеха и неспирно бърбореха високоговорителите и всичко се сливаше в гръмка, луда какофония.
През втората година стажант-лекарите получаваха вече истинско право да лекуват. Задълженията им
