— Мога да ви препоръчам „Риц“ в Лондон, „Крийон“ в Париж, „Киприяни“ във Венеция и…
— Защо не вземем със себе си няколко брошури? Ще ги разгледаме и ще решим — рече Пейдж.
— Чудесно — отвърна жената от туристическата агенция.
Пейдж разглеждаше някакъв проспект.
— Вие уреждате също така и яхти под наем, нали?
— Да.
— Добре. Може би ние ще наемем една.
— Великолепно. — Служителката подбра купче брошури и ги връчи на Пейдж. — Щом бъдете готови, просто ми се обадете и аз с удоволствие ще ви резервирам места.
— Непременно — обеща Хъни.
Когато излязоха, Кет се засмя и каза:
— Няма нищо по-хубаво от големите мечти, а?
— Не се тревожи — увери я Пейдж. — Някой ден ще можем да посетим всичките тези места.
10
Главният лекар на окръжна болница „Ембаркадеро“ Симор Уилсън бе притеснен човек, натоварен с непосилно бреме. Имаше твърде много пациенти, твърде малко лекари и сестри, не достигаха часовете в денонощието. Чувстваше се като капитан на потъващ кораб, който тича нагоре-надолу и напразно опитва да запушва дупките.
В момента непосредствената грижа на доктор Уилсън бе Хъни Тафт. Докато някои лекари, изглежда, я харесваха много, стажанти, на които можеше да се разчита, и медицински сестри продължаваха да му съобщават, че доктор Тафт е неспособна да си гледа работата.
Най-сетне Уилсън отиде при Бен Уолас.
— Искам да се отърва от една лекарка — каза той. — Стажант-лекарите, с които минава на визитации, твърдят, че е некомпетентна.
Уолас се сети за Хъни. Онази с изключително високия успех и блестящите препоръки.
— Не разбирам — отвърна той. — Трябва да има някаква грешка. — Позамисли се малко. — Ето какво ще направим, Симор. Кой е най-заядливото куче от твоите хора?
— Тед Алисън.
— Добре. Утре сутринта изпрати Хъни Тафт на визитация с доктор Алисън. Накарай го да ти докладва. Ако каже, че е некадърна, ще се отървем от нея.
— Умно — кимна д-р Уилсън. — Благодаря ти, Бен.
На обяд Хъни сподели с Пейдж, че на следващата сутрин я пращат на визитация с д-р Алисън.
— Познавам го — отвърна Пейдж. — Има ужасна репутация.
— И аз подочух същото — рече Хъни замислено.
В същото време в друга част на болницата Симор Уилсън разговаряше с Тед Алисън. Алисън беше врял и кипял ветеран с двадесет и пет годишен стаж. Беше служил като военен лекар във флота и все още се гордееше, че може да „набива обръчи“.
Симор Уилсън му каза кратко:
— Искам да наблюдаваш внимателно доктор Тафт. Ако не става, ще я изхвърлим. Ясно ли е?
— Ясно.
Нямаше търпение да го стори. Както и Симор Уилсън, Тед Алисън презираше некомпетентните лекари. Освен това смяташе, че ако жените държат да се занимават с медицина, трябва да бъдат медицински сестри. Щом професията е била добра за Флорънс Найтингейл, значи е достатъчно добра и за всички останали.
В шест часа на другата сутрин стажант-лекарите се събраха в коридора, за да започнат визитация. Групата се състоеше от д-р Алисън, главния му асистент Том Бенсън и петима стажант-лекари, включително Хъни Тафт.
Алисън погледна Хъни и си помисли: „Е, сестро, да видим колко чиниш.“
— Да вървим — обърна се към групата.
Първият пациент в Първа палата беше момиче в пубертета. То спеше завито с тежки одеяла, когато групата се приближи.
— Добре — каза д-р Алисън. — Искам да погледнете картона й.
След това впери очи в Хъни.
— Тази пациентка има треска, студени тръпки, общо неразположение и анорексия. Също и температура, кашлица и пневмония. Каква е вашата диагноза, доктор Тафт?
Хъни помълча, сбръчквайки вежди.
— Е?
— Ами — отвърна тя замислено. — Бих казала, че е болна от пситакоза… папагалската болест.
Д-р Алисън я погледна изненадано.
— Защо… смятате така?
— Симптомите й са типични за пситакозата, а освен това забелязах, че е работила на половин ден в магазин за домашни животни. Пситакозата се предава от заразени папагали.
Алисън кимна бавно.
— Това… е много добре. Знаете ли как се лекува?
— Да. Десет дни с тетрациклин, никакво ставане от леглото и много течности.
Д-р Алисън се обърна към групата.
— Чухте ли всички? Доктор Тафт е абсолютно права.
Спряха при следващия пациент.
Д-р Алисън каза:
— Ако прегледате картона му, ще видите, че има тумор на мезотелиума, вътрешни кръвоизливи и отпадналост. Каква диагноза бихте поставили?
— Прилича на някакъв вид пневмония — подхвърли един от стажант-лекарите обнадеждено.
— Би могло да бъде рак — обади се друг.
Д-р Алисън погледна към Хъни.
— Каква е вашата диагноза, докторе?
Тя се замисли.
— Импровизирано бих казала, че е фиброзна пневмо-кониоза, вид отравяне с азбест. В картона му пише, че работи в килимена фабрика.
Тед Алисън не можа да скрие възхищението си.
— Великолепно! Великолепно! Да знаете случайно каква терапия се назначава?
— За съжаление все още няма определена терапия.
По-нататък впечатлението се засили още повече. В следващите два часа Хъни постави диагноза на рядък случай на синдрома на Райтер, полицитемия на деформираща остеодистрофия и малария.
Когато визитацията свърши, д-р Алисън стисна ръката на Хъни.
— Аз не се впечатлявам лесно, докторе, но искам да ви уверя, че имате невероятно бъдеще!
Хъни се изчерви.
— Благодаря ви, доктор Алисън.
— Възнамерявам да заявя същото и на Бен Уолас — каза той, отминавайки.
Главният асистент на Алисън, Том Бенсън, погледна Хъни и й се усмихна.
— Ще се видим след половин час, бебчо.
Пейдж се опитваше да се държи настрани от д-р Артър Кейн — 007. Той обаче при всяка възможност настояваше тя да му асистира в операционната. И ставаше все по-нахален.
— Какво целиш да покажеш, като не искаш да излезеш с мен? Значи те оправя някой друг.
