Майките първескини бяха нетърпеливи и неспокойни. Ветеранките едва изчакваха всичко да свърши.
Една от жените, на път да роди, каза на Хъни:
— Благодаря на Бога, че отново ще мога да си виждам пръстите на краката.
Ако Пейдж си водеше дневник, щеше да отбележи петнадесети август с червено. На този ден в живота й влезе Джими Форд.
Джими Форд бе санитар с най-лъчезарната усмивка и най-слънчевия характер, които Пейдж беше срещала. Беше дребен и слабичък и изглеждаше седемнадесетгодишен. Всъщност беше на двадесет и пет и хвърчеше по коридорите на болницата като жизнерадостно торнадо. Нищо не го затрудняваше.
Непрекъснато изпълняваше нечии поръчки. Не правеше никаква разлика между социалното положение на хората и се държеше с лекари, сестри и портиери по един и същи начин.
Джими Форд обичаше да разказва вицове.
— Чувала ли си онзи виц, дето един пациент лежи цял в гипс? Съседът му по легло го пита как си изкарва хляба. А той отговаря: „Бях мияч на прозорци в Емпайър Стейт Билдинг.“. „И кога прекъсна?“, пита го другият. „Ами от половината на сградата надолу.“
И Джими се ухилваше и тичаше да помогне на някого другиго.
Той обожаваше Пейдж.
— Някой ден ще стана лекар. Искам да приличам на теб.
Носеше й малки подаръчета — ролка бонбони, мека играчка. И всеки дар бе придружен с виц.
— В Хюстън един спира някакъв пешеходец и го пита: „Как да стигна най-бързо до болницата?“. „Като кажеш нещо лошо за Тексас“, отвръща другият.
Вицовете бяха ужасни, но в устата на Джими звучаха смешно.
Той пристигаше в болницата едновременно с Пейдж и се надбягваше с нея с мотоциклета си.
— Един пациент пита лекаря: „Операцията ми опасна ли е?“ А хирургът отвръща: „Не. Не могат дави направят опасна операция за двеста долара.“
И изчезваше.
Когато Пейдж, Кет и Хъни бяха свободни в един и същи ден, те се разхождаха из Сан Франциско. Посетиха Холандската мелница и Японската чайна градина. Обиколиха Рибарския кей и се возиха с фуникулера. Ходиха на театър „Кърън“ и вечеряха в „Махарани“ на Пост Стрийт. Всички сервитьори бяха индийци и за изненада на Кет и Хъни Пейдж се обърна към тях на хинди.
От този момент нататък ресторантът беше техен.
— Къде, за Бога, си се научила да говориш индийски? — попита Хъни.
— Хинди — поправи я Пейдж. Поколеба се. — Ние… Живях в Индия известно време.
Всичко бе още толкова живо в паметта й. Тя и Алфред в Агра как разглеждат Тадж Махал. „Шах Джахан е построил това за жена си. Трябвали са му двадесет години, Алфред.“
„И аз ще ти построя Тадж Махал. Не ме е грижа колко време ще ми трябва!“
„Това е Карен Търнър, моята съпруга.“
Чу името си и се стресна.
— Пейдж — Кет изглеждаше загрижена. — Добре ли си?
— Добре. Добре съм.
Изнурителното работно време продължаваше. Още една Коледа мина и замина, навлязоха в третата си стажантска година и нищо не се промени. Болницата оставаше незасегната от външния свят. Войните, епидемиите, гладът и бедствията в далечни страни бледнееха пред борбата на живот и смърт, която водеха по двадесет и четири часа в денонощието.
Когато Кет и Пейдж се срещнеха в коридорите на болницата, Кет се ухилваше и казваше:
— Забавляваш ли се?
— Кога си спала за последен път? — питаше Пейдж.
— Кой ти помни? — въздъхваше Кет.
Препъваха се през дългите дни и нощи, опитвайки се да удържат на неспирното, изтощително напрежение, хапвайки набързо по някой сандвич, когато имаха време, и пиейки студено кафе от пластмасови чашки.
Сексуалният тормоз като че ли се бе превърнал в част от живота на Кет. Не спираха намеците от страна на лекарите, но и от страна на пациентите, които се опитваха да я вкарат в леглото си. И едните, и другите получаваха все същия отговор: „Няма такъв мъж в света, на когото да позволя да ме докосне.“
И наистина си вярваше.
Една натоварена сутрин отново й се обади Майк.
— Здрасти, сестричке.
И Кет разбра какво я чака. Беше му изпратила всичките пари, които можа да отдели, но дълбоко в душата си знаеше, че колкото и да му дава, никога няма да стигнат.
— Страшно мразя да те притеснявам, Кет. Наистина. Ама май позакъсах. — Тонът му бе напрегнат.
— Майк… добре ли си?
— О, да. Нищо сериозно. Просто дължа пари на едного, който си ги иска веднага, и се чудех…
— Ще се опитам нещо да направя — каза Кет предпазливо.
— Благодаря ти. Мога винаги да разчитам на теб, нали, сестричке? Обичам те.
— И аз те обичам, Майк.
Един ден Кет каза на Пейдж и Хъни:
— Знаете ли от какво имаме нужда всички?
— От цял месец сън?
— От ваканция. Би трябвало сега да се разхождаме по Шанз-Елизе, да разглеждаме витрините на скъпите магазини.
— Точно така. Първокласна почивка! — изкиска се Пейдж. — Ще спим по цял ден и ще играем по цяла нощ.
— Звучи ми добре — разсмя се Хъни.
— След няколко месеца ни се полага отпуск — отбеляза Пейдж. — Защо не заминем заедно някъде?
— Идеята е страхотна — възкликна ентусиазирано Кет. — Хайде в събота да отскочим до някоя туристическа агенция.
През следващите три дни възбудено крояха планове.
— Умирам да видя Лондон. Може би ще зърнем кралицата.
— Искам да посетя Париж. Разправят, че бил най-романтичният град в света.
— Бих желала да се возя на гондола на лунна светлина във Венеция.
„Може би ще идем във Венеция за медения си месец, Пейдж — беше казал Алфред. — Вярвам, че ще ти хареса.“
„О, да!“
Почуди се дали Алфред е завел Карен във Венеция за медения им месец.
В събота сутринта трите се отбиха в туристическата агенция „Корниш“ на Пауъл Стрийт.
Жената на гишето беше любезна.
— От какъв вид пътуване се интересувате?
— Бихме искали да пътуваме до Европа… Лондон, Париж, Венеция…
— Чудесно. Имаме икономични групови пътувания…
— Не, не, не. — Пейдж погледна Хъни и се ухили. — Първа класа.
— Точно така. Първа класа със самолет — обади се и Кет.
— Първокласни хотели — добави Хъни.
