Лекарки

Приятелят на Динето бе пребит от бой. Лежеше в безсъзнание.

— Какво се е случило с него? — попита Кет.

— Падна по едни стълби — рече Динето, като я погледна.

— Би трябвало да иде в болница.

— Казах ви, че не обича болници. Мога да ви осигуря всякакви болнични инструменти, каквито ви трябват. Имам друг лекар, който се грижи за приятелите ми, но с него се случи премеждие.

От тези думи Кет я побиха студени тръпки. Искаше й се само да избяга от това място и да се върне у дома, и никога повече да не чуе името на Динето, но в този живот за всичко се плащаше. Услуга за услуга.

12

До края на третата си година като стажант-лекарка Пейдж вече бе асистирала на стотици операции. Бяха й станали втора природа. Познаваше хирургическите процедури при операции на жлъчката, далака, черния дроб, апендикса и най-вълнуващото — сърцето. Пейдж обаче се чувстваше неудовлетворена, защото не оперираше тя самата. „Какво стана с мотото: наблюдаваш, действаш, обучаваш?“, чудеше се тя.

Получи отговор, когато главният хирург Джордж Инглънд я повика.

— Пейдж, утре в трета операционна зала в седем и тридесет сутринта е планирана по график операция на херния.

Тя си записа.

— Кой ще оперира?

— Ти.

— Добре. Аз… — После изведнъж проумя думите му. — Аз ли?

— Да. Някакви проблеми?

Усмивката на Пейдж освети стаята.

— Не, сър! Аз… благодаря!

— Вече си готова за това. Мисля, че пациентът ти има късмет, че ще го оперираш. Името му е Уолтър Херцог. Той е в 314 стая.

— Херцог. Стая 314. Добре.

И Пейдж изхвръкна навън.

Пейдж никога не беше се вълнувала толкова. „Първата ми операция! Един човешки живот ще бъде в моите ръце. Ами ако не съм готова? Ами ако сгреша? Нещата могат да се объркат. По закона на Мърфи.“ Докато оборваше собствените си доводи, Пейдж изпадна в паника.

Отиде в кафенето и седна да изпие чаша черно кафе. „Всичко ще бъде наред — каза си тя. — Асистирала съм на дузина операции на херния. Какво толкова. Той има късмет, че ще го оперирам.“

Когато привърши с кафето, вече бе достатъчно спокойна, за да се изправи пред първия си пациент.

Уолтър Херцог бе прехвърлил шестдесетте, слабичък, плешив и много нервен човек. Лежеше и се държеше за слабините, когато влезе Пейдж с букет цветя. Херцог впери очи в нея.

— Сестро… Пратете ми лекар.

Пейдж приближи до леглото и му подаде цветята.

— Аз съм лекарят. Аз ще ви оперирам.

Той погледна първо цветята, после нея.

— Каква сте вие?

— Не се притеснявайте — каза Пейдж успокоително. — Вие сте в добри ръце.

Тя взе картона му, закачен на леглото, и го зачете.

— Какво пише? — попита я мъжът разтревожено.

„Защо ли ми донесе цветя?“

— Пише, че всичко ще бъде наред.

Той преглътна.

— Наистина ли вие ще ме оперирате?

— Да.

— Изглеждате ми ужасно… ужасно млада.

Пейдж го потупа по ръката.

— Досега не ми е умирал пациент. — Тя се огледа наоколо. — Добре ли сте настанен? Да ви донеса нещо за четене? Книга или списание? Бонбони?

Той я слушаше нервно.

— Не, благодаря.

„Защо се държеше толкова мило с него? Имаше ли нещо, което не му казваше?“

— Е, тогава ще се видим утре сутринта — рече Пейдж бодро.

Записа нещо на листче хартия и му го подаде.

— Това е домашният ми телефон. Ако имате нужда от мен тази вечер, обадете ми се.

Когато Пейдж напусна стаята, нервите на Уолтър Херцог бяха разсипани.

Няколко минути по-късно Джими откри Пейдж във фоайето. Приближи се до нея с широката си усмивка.

— Поздравления! Научих, че ще оперираш.

„Новините се разчуват бързо“, помисли си Пейдж.

— Да.

— Който и да е той, има късмет — каза Джими. — Ако нещо ми се случи, няма да дам на никой друг да ме оперира освен на теб.

— Благодаря ти, Джими.

И, разбира се, той разказа поредния си виц.

— Чувала ли си този виц, дето един имал странни болки в глезените? Бил много стиснат, за да отиде на лекар, и когато научил, че и приятелят му страда от същите болки, рекъл: „По-добре веднага върви на лекар. Искам да знам точно какво ти е казал.“ На другия ден научил, че приятелят му умрял. Веднага хукнал към болницата и си направил изследвания за пет хиляди долара. Не му открили нищо. Тогава се обадил на вдовицата на приятеля си и попитал: „Честър имаше ли силни болки, преди да умре?“ А тя отговорила: „Не. Дори не видя камиона, който го прегази!“

И Джими хукна нататък.

Пейдж бе твърде развълнувана, за да вечеря. Цяла вечер се упражняваше да връзва хирургически възли по краката на масата и по лампите. „Ще трябва хубавичко да се наспя — реши тя. — За да съм хубава и свежа утре.“

Въртя се цяла нощ, преповтаряйки операцията отново и отново наум.

Има три вида хернии — наместваща се, когато е възможно да се вкара изсипаното обратно в корема; ненаместваща се херния, при която срастванията пречат съдържанието да се върне обратно; и най- опасната, заклещена херния, когато притокът на кръв през хернията се прекъсва, увреждайки червата.

Уолтър Херцог имаше наместваща се херния.

В шест часа сутринта Пейдж пристигна на болничния паркинг. До мястото й за паркиране се мъдреше новичко червено ферари. Тя лениво се запита чие ли е то. Чието и да беше, собственикът му трябва да беше богат.

В седем часа Пейдж помагаше на Уолтър Херцог да смени пижамата си със син болничен халат. Сестрата вече му бе дала успокоително, за да се отпусне, докато чакаха количката, с която да го закарат до операционната.

— За пръв път ми е — каза Уолтър Херцог.