— Предполагам, че не печелите много в тази болница, а?
— Стигат ми.
Той кимна в отговор на някакви свои мисли.
— Да. Трябва да идете в Европа. Направете ми услуга. Идете в Париж… отседнете в хотел „Крийон“, вечеряйте в „Максим“, поръчайте си голяма, дебела пържола и бутилка шампанско и докато ядете пържолата и пиете шампанското, искам да мислите за мен. Ще го направите ли?
— Някой ден ще го направя — отвърна Пейдж бавно.
Джон Кронин я гледаше внимателно.
— Добре. Сега съм изморен. Ще дойдете ли утре да си поговорим пак?
— Ще дойда — каза Пейдж.
Джон Кронин заспа.
29
Малори вярваше сериозно в Нейно величество Сполуката, а след като срещна семейство Харисън, реши окончателно, че тя е на негова страна. Не всеки ден богат човек като Алекс Харисън постъпваше в окръжна болница „Ембаркадеро“. „И точно аз спасих живота му и той иска да ми се отблагодари“, мислеше си Малори, ликувайки.
Той разпита един приятел за Харисън.
— Определението богат изобщо не му подхожда — отвърна приятелят му. — Той е десетократен милионер. И има страхотна дъщеря. Била е омъжвана три или четири пъти. Последния път за някакъв граф.
— Познаваш ли семейството?
— Не. Те не общуват с простолюдието.
В събота сутринта, когато изписваха Алекс Харисън от болницата, той каза:
— Кен, мислиш ли, че ще бъда във форма да дам вечеря след една седмица?
Малори кимна.
— Ако не прекалявате, не виждам пречки.
Алекс Харисън се усмихна.
— Добре. Ти ще бъдеш почетен гост.
Малори изведнъж го обхвана възбуда. „Значи старецът говореше сериозно.“
— Е… благодаря ви.
— Лорън и аз ще те чакаме в седем и половина идната събота. — Той даде на Малори един адрес на Ноб Хил.
— Ще дойда — каза Малори.
„Има си хас!“ Малори беше обещал да заведе Кет на театър точно тогава, но нямаше да бъде трудно да отложи. Беше си взел парите от баса и сексът с нея му доставяше удоволствие. Няколко пъти седмично те успяваха да се срещнат в някоя празна дежурна или болнична стая или пък в нейния или неговия апартамент. „Огънят й е тлеел отдавна — мислеше си Малори доволно, — но веднъж избухнал, ау! Е, скоро ще се наложи да си кажем «ариведерчи».“
В деня, когато трябваше да вечеря със семейство Харисън, Малори телефонира на Кет.
— Лоши новини, бебчо.
— Какво има, миличък?
— Един от лекарите е болен и ме помоли да го замествам. Боя се, че трябва да отложим срещата.
Тя не искаше да покаже колко бе разочарована и колко имаше нужда да бъдат заедно, затова реагира непринудено:
— Е добре, такава е лекарската работа, нали?
— Да. Ще компенсирам друг път.
— Няма нужда от компенсации — каза Кет топло. — Обичам те.
— И аз те обичам.
— Кен, кога ще поговорим за нас?
— Какво имаш предвид?
Знаеше точно какво има предвид. Обвързване. Всичките бяха еднакви. „Използват си сливките за стръв, като се надяват, че ще уловят някой будала да прекара живота си с тях.“ Ала той беше твърде хитър, за да бъде подведен. Когато му дойдеше времето, щеше да се измъкне със съжаление, както бе правил поне десетина пъти досега.
— Не мислиш ли, че би трябвало да определим дата, Кен? Имам да планирам много неща — говореше Кет.
— О, разбира се. Ще го направим.
— Може би през юни. Какво ще кажеш?
„Хич не ти трябва да знаеш какво бих казал. Ако си изиграя картите умно, сватба ще има, но няма да е с теб.“
— Ще го обсъдим, бебчо. А сега наистина трябва да вървя.
Семейство Харисън живееха във фамилна къща като от филмите, разположена насред акри добре поддържана земя. Самата къща сякаш нямаше край. Имаше около двадесетина души гости и в огромната гостна свиреше малък оркестър. Когато Малори влезе, Лорън побърза да го поздрави. Бе облечена в прилепнала копринена рокля. Стисна ръката му.
— Добре дошли, почетен госте. Толкова се радвам, че сте тук.
— И аз. Как е баща ви?
— Живичък и мърда благодарение на вас. В този дом вие сте наистина герой.
Малори се усмихна скромно.
— Просто си свърших работата.
— Предполагам, че и Господ казва така всеки ден. — Тя го хвана за ръка и започна да го запознава с другите гости.
Те бяха от най-висшите кръгове. Присъстваше губернаторът на Калифорния, френският посланик, съдия от Върховния съд и дузина политици, творци и бизнес-магнати. Малори усещаше атмосферата на властта и това го вълнуваше силно. „Ето къде ми е мястото — помисли си той. — Тук, при тези хора.“
Вечерята беше възхитителна и елегантно сервирана. Накрая, когато гостите взеха да се разотиват, Харисън каза на Малори:
— Недей да бързаш, Кен. Искам да поговоря с теб.
— С най-голямо удоволствие.
Харисън, Лорън и Малори се разположиха в библиотеката. Харисън седеше до дъщеря си.
— Когато в болницата ти споменах, че според мен те чака голямо бъдеще, говорех сериозно.
— Ценя доверието ви, сър.
— Би трябвало да имаш частна практика.
Малори се разсмя самоукорително.
— Боя се, че не е чак толкова лесно, мистър Харисън. Частната практика се изгражда бавно и аз…
— Обикновено да. Но ти не си обикновен човек.
— Не разбирам.
— След като свършите стажа си, татко иска да ви уреди да започнете частна практика — намеси се Лорън.
За миг Малори остана безмълвен. Твърде лесно стана. Струваше му се, че живее в някакъв чудесен сън.
— Аз… не знам какво да отговоря.
— Имам купища много богати приятели. Вече разговарях с някои за теб. Мога да ти обещая, че ще
