Лекарки

— Казвам, че трябва да отложим.

Стаята като че ли рухна върху й. Не й достигаше въздух.

— Кен, не можем да отлагаме. Бременна съм от теб.

30

Пейдж се прибра в полунощ, изцедена. Денят бе изтощителен. Нямаше време за обяд, а вечерята й бе един сандвич между две операции. Хвърли се в леглото и начаса заспа. Събуди я телефонен звън. Замаяна, тя посегна към слушалката и автоматично погледна часовника до леглото. Беше три сутринта.

— Ало?

— Доктор Тейлър? Съжалявам, че ви безпокоя, но един от пациентите ви настоява да ви види незабавно.

Гърлото на Пейдж бе пресъхнало и тя почти не бе в състояние да говори.

— Имам почивен ден — промърмори. — Не можете ли да намерите някого?…

— Не иска да разговаря с никой друг. Казва, че се нуждае от вас.

— Кой е той?

— Джон Кронин.

Пейдж се поизправи в леглото.

— Какво се е случило?

— Не знам. Отказва да разговаря с когото и да било освен с вас.

— Добре — рече Пейдж уморено. — Тръгвам.

След тридесет минути тя пристигна в болницата. Отиде право в стаята на Джон Кронин. Той лежеше буден. От ноздрите и от ръцете му стърчаха тръбички.

— Благодаря ти, че дойде. — Гласът му беше слаб и дрезгав.

Пейдж седна на един стол до леглото. Усмихна се.

— Не се безпокой, Джон. Все едно, нямаше какво да правя, освен да спя. Какво мога да сторя за теб, което никой друг в тази огромна болница не може?

— Искам да поговориш с мен.

Пейдж простена.

— В този час? Мислех, че е нещо спешно.

— Така е. Искам да си ида.

Тя поклати глава.

— Невъзможно е. Сега не можеш да си идеш у дома. Няма да могат да те лекуват…

Той я прекъсна.

— Не искам да си вървя у дома. Искам да си вървя…

Тя го погледна и промълви бавно:

— Какво казваш?

— Знаеш какво казвам. Лекарствата не действат вече. Не мога да понасям тези болки. Искам да си ида.

Пейдж се наведе и взе ръката му.

— Джон, не мога да направя това. Ще ти дам…

— Не. Изморен съм, Пейдж. Искам да си ида, където и да е това, но не желая да продължавам да вися тук по този начин. Повече не.

— Джон…

— Колко ми остава още? Няколко дни, нали? Казах ти, че не мога да понасям болки. Лежа тук като животно в капан, натъпкан с тези проклети тръби. Тялото ми се разяжда отвътре. Това не е живот, това е бавно умиране. За Бога, помогни ми!

Сгърчи се от внезапен пристъп на болки. Когато проговори отново, гласът му беше още по-слаб.

— Помогни ми… моля те…

Пейдж знаеше какво трябва да направи. Да предаде молбата на Джон Кронин на д-р Бенджамин Уолас. Той пък щеше да докладва на Административния комитет. Те щяха да съберат група лекари, които да преценят състоянието му, и тогава да вземат решение. След това трябваше да го одобри…

— Пейдж… това си е моят живот. Нека се разпоредя с него както искам.

Тя погледна безпомощното тяло, заключено в болката си.

— Умолявам те…

Взе ръката му и я държа дълго време. Най-сетне проговори:

— Добре, Джон. Ще го направя.

Той успя да наподоби някаква сянка от усмивка.

— Знаех, че мога да разчитам на теб.

Пейдж се наведе и го целуна по челото.

— Затвори очи и заспивай.

— Лека нощ, Пейдж.

— Лека нощ, Джон.

Джон Кронин въздъхна и затвори очи, с умиротворена усмивка на лицето.

Пейдж продължи да го гледа, обмисляйки постъпката си. Спомни си колко ужасена бе при първата си визитация с д-р Раднор. „В кома е от няколко седмици. Признаците за живот у нея отслабват. Не можем да направим нищо повече. Ще спрем кранчето днес след обяд.“ Грешно ли беше да освободиш човешко същество като теб самия от мъките му?

Бавно, като че ли се движеше под вода, Пейдж стана и отиде до шкафчето с лекарства в ъгъла, където държаха шишенце с инсулин за спешни случаи. Взе шишето и остана загледана втренчено в него. После махна запушалката. Напълни една спринцовка с инсулин и се приближи до леглото на Джон Кронин. Все още имаше време да спре. „Лежа тук като животно в капан… Това не е живот, това е бавно умиране. За Бога, помогни ми!“

Пейдж се наведе и бавно инжектира инсулина в системата, закачена за ръката на Кронин.

— Спи спокойно — прошепна тя.

Не съзнаваше, че ридае.

Отиде си у дома и изкара будна остатъка от нощта, размишлявайки върху онова, което бе направила.

В шест часа сутринта й се обади един от стажант-лекарите.

— Съжалявам, че ще ви съобщя лоши новини, доктор Тейлър. Вашият пациент Джон Кронин е починал от сърце рано тази сутрин.

Тази сутрин дежурен щатен лекар бе Артър Кейн.

31

Досега Кен Малори бе ходил на опера един-единствен път и бе заспал. Тази вечер обаче гледаше „Риголето“ в операта на Сан Франциско и се наслаждаваше на всеки миг от спектакъла. Седеше в една ложа с Лорън и баща й. Във фоайето по време на антракта Алекс Харисън го запозна със свои приятели.

— Представям ви бъдещия си зет и блестящ лекар Кен Малори.

Това, че щеше да бъде зет на Алекс Харисън, бе достатъчно да го направи блестящ лекар.

След представлението семейство Харисън и Малори отидоха в хотел „Феърмонт“, за да вечерят в елегантния ресторант. Малори се наслаждаваше на това как почтително салонният управител поздрави Алекс Харисън, докато ги отвеждаше в сепарето им. „Отсега нататък ще мога да си позволя да се храня на такива места — помисли си той — и всеки ще знае кой съм.“

След като поръчаха, Лорън рече:

— Миличък, мисля, че трябва да устроим празненство, за да обявим годежа си.

— Добра идея! — възкликна баща й. — Ще направим голямо парти. Какво ще кажеш, Кен?