Йежи Шеверски
Барлие и мъртвата прислужничка
или Убийство по френски
Беше един от онези ноемврийски дни, в които облаците докосват стръмните покриви на къщите, тротоарите се покриват с тънък слой кал, а въздухът е просмукан с влага, проникваща чак под дрехите на минувачите. В такива дни лампите в помещенията на Ке де-з-Орфевр светят още от сутринта, зад прозорците Сена е обвита с воали от мъгла, а перата на гълъбите, вечно накацали по парапетите, са настръхнали и мокри.
От сутринта комисарят Барлие се чувствуваше натежал, сънлив и отпуснат. Инспекторите, които трябваше да влязат по работа в кабинета му, се оттеглиха бързо на пръсти и след малко вече всички знаеха, че днес шефът не е на кеф и не е зле човек да стои по-далечко от него.
Нямаше много работа. В последно време липсваха онези сензационни случаи, които наелектризирват репортерите и читателите на следобедните вестници. Трябваше да се извършва обикновената, всекидневна полицейска работа, сива рутина, която Барлие искрено ненавиждаше, но я вършеше съвестно, както се полага на солиден полицейски чиновник.
Като отхвърли до десет часа първата порция от най-различни скучни отчети и доклади, комисарят лениво си помисли, че сигурно вече е време да изпрати за сандвичи и бира, но, кой знае защо, не си направи труда да извика някой от младшите инспектори, които разговаряха полугласно в съседната стая.
Към единадесет часа вратата на кабинета се отвори и на прага се появи Льоклерк, най-младият от инспекторите в бригадата на Барлие. Той очевидно беше забравил за лошото настроение на комисаря, защото още от вратата се провикна:
— Шефе! Убийство!
Цялата му фигура излъчваше възбуда и желание за действие. Внезапно развеселен, Барлие си припомни с носталгия, че когато самият той беше на годините на Льоклерк, изпадаше в трескава възбуда при всяко ново престъпление, с което се сблъскваше.
— Къде? — попита той. — И кой е убит?
— На улица „Сент Антоан“ — изрецитира Льоклерк. — Убито е едно младо момиче. Работело е у собственика на малко бистро.
— Като келнерка ли?
— Не, шефе, била е прислужничка в дома му. Добре са я наредили… Някой е забил нож във врата й…
— Кой е на местопрестъплението? Има ли някой от нас?
— Не, наши хора няма. Там са само момчетата от местния комисариат. Аз вече уведомих техниците н лекаря. Всеки момент ще тръгнат… — Той се запъна и погледна виновно Барлие, защото едва в този миг си даде сметка, че си е превишил правата. Никой не му беше нареждал да отменя началника си.
— Няма нищо, малкият — усмихна се Барлие, — тръгваме веднага. Извикай Жавре да дойде с нас.
Той се надигна тежко иззад бюрото, протегна се мързеливо и погледна през прозореца. Обикновено обичаше да излиза извън мрачната сграда на Ке де-з-Орфевр, но в ден като днешния би предпочел да си остане зад бюрото, потънал в морето от важни и не дотам важни документи с разноцветни парафи и виолетови печати.
По пътя все още възбуденият Льоклерк продължи да разказва какво е научил от телефонното съобщение:
— Убитото момиче било намерено от жената на собственика на бистрото. Върнала се за нещо в къщи и го видяла в кухнята. На пода, до мивката, а във врата му стърчал нож… Казват, че там всички били потресени…
Барлие много-много не го слушаше. И без това държеше да огледа всичко със собствените си очи. Не искаше предварително да си затлачва картината, която щеше да се оформи в съзнанието му, след като разгледа, без да бърза, всички помещения, свързани с героите на драмата, след като усети атмосферата на дома и разговаря с лицата, замесени в историята. Затова предпочиташе, вместо да слуша Льоклерк, да зяпа през прозореца и да се заглежда в минувачите, потопени в ноемврийската мокрота.
Колата спря рязко пред стара, висока сграда, покрита с лишеите на падаща мазилка. Наблизо бяха спрели още две полицейски коли: радиоколата на кварталния комисариат и тази на техническия екип от Ке де-з-Орфевр. Двама полицаи с подгизнали пелерини безуспешно се опитваха да отблъснат от входа тълпата напиращи сеирджии.
Барлие и инспекторите се изкачиха по мраморните стълби на втория етаж. Вратата им отвори някакъв полицай. Като видя Барлие, той се изпъна уставно — беше самият комисар от кварталния комисариат:
— Господин комисар, комисар Фошоа се намира на местопрестъплението.
Барлие се опита да прекъсне това церемониално представяне, но не успя. Комисарят Фошоа каза, каквото имаше да казва, и послушно зачака нареждания.
Твърде притеснен от ситуацията, понеже независимо от всичко комисарят Фошоа му беше равен по ранг, Барлие попита:
— Мога ли да видя жертвата?
— Разбира се, господин комисар, заповядайте…
Към кухнята водеше тесен коридор. Техниците и фотографите привършваха работата си.’ Никой не беше докосвал момичето. То лежеше на покрития с плочки под, а от врата му стърчеше, забит на дълбочина петнадесетина сантиметра, голям кухненски нож. Около шията се беше стекла голяма локва кръв. Девойката носеше евтина синя рокля, която се беше заметнала нагоре и откриваше стройните й крака.
— Благодаря. Това ми стига. Къде бих могъл да поговоря с домашните?
Комисарят Фошоа просто се разкъсваше от желание да угоди на новодошлите колеги от Ке де-з-Орфевр. Затова побърза да обясни:
— В столовата са. Искате ли да ги видите?
— Един по един, господин комисар. Един по един. Най-напред искам да разговарям с госпожа Марше. И не тук, в кухнята… — Той погледна проснатото тяло на момичето.
— О, разбира се — провикна се Фошоа, — да отидем в спалнята, там ще бъде съвсем удобно, никой няма да пречи…
Спалнята беше тясна. В нея се бяха сместили само едно голямо двойно легло, гардероб с огледало и две нестабилни табуретки. На стените висяха избелели репродукции в рамки, украсени с дребни раковини, и голямо черно разпятие. Затова пък не се виждаха семейни фотографии, с каквито обикновено се украсяват стените на подобни спални.
— Те тук ли спят? — попита Барлие, защото все пак трябваше да каже нещо, но веднага си даде сметка, че въпросът му съвсем не е на място, и се почувствува още по-притеснен от присъствието на задъхания от вълнение комисар Фошоа.
— Съпрузите Марше спят тук — обясни Фошоа с готовност. — Синът им Луи си има отделна стая. Анжелик, тоест убитата, е спяла в кухнята.
— Аха, значи, има и син…
— Да, имат син. Следва химия в Сорбоната.
Настана мълчание, но на Барлие не му хрумваше какво още може да попита. Все още не сядаше, а само се оглеждаше наоколо. По-точно, преструваше се, че разглежда спалнята. В действителност само чакаше кога енергичният комисар Фошоа ще се завърне при своите подчинени и ще го остави сам.
Когато мълчанието се удължи прекалено много, а застаналите до Барлие инспектори Льоклерк и Жавре започнаха да проявяват явни белези на нетърпение, Барлие извади от джоба си лулата и рече:
— Уважаеми господин комисар, благодаря ви, че ме въведохте в случая. Смятам, че можете да се върнете към своите задължения. Естествено — побърза да прибави, — ще продължаваме да поддържаме тясна връзка. Сигурно ще имаме нужда от вашата помощ.
Фошоа леко се изчерви и сковано наклони глава:
— То се знае, господин комисар. Винаги сме на ваше разположение.
Когато той излезе, Барлие внимателно седна на едната от табуретките, запали лулата си и разпореди:
