— Трябва да отидеш да се поизбистриш, Франсоа! Съвсем си се натряскал!
— Кой е рогоносецът, който посмя да каже, че съм се натряскал? Не ще да се покаже, а? И добре прави! Ще му затворя и на него гагата, като на Понос…
— Казваш, че ще затвориш гагата на Понос ли?… Ами къде ще я затвориш?
— Сред църквата ще му я затворя, дявол да го вземе!
Тук мъжът на Жудит постоя няколко мига така, обмисляйки нещо. Настъпи пълна тишина. Големи думи казваше този Туминьон! Големи думи, които пораждаха неразумната, но неудържима надежда — ами ако се случеше нещо невиждано?… Да, все пак… Понякога… Разбира се, никой не вярваше на тези самохвалства, но те подхранваха това желание, което дреме постоянно в душите на хората и ги кара да желаят скандални бъркотии, при условие обаче, че други ще си изпатят. И тъй, нещата стояха така, несигурни, зависещи от думите, които щяха да последват. Туминьон беше застанал прав, надут от гордост поради впечатлението, което беше направил, при настъпилото смаяно мълчание, негово дело, опиянен, че е завладял всички присъствуващи, готов на всичко, за да запази този мимолетен престиж, но също така готов и да си седне на мястото, да си кротува и да се задоволи с тази лесна слава, ако все пак пожелаеха да му я оставят. Настъпи един от онези мигове на нерешителност, в които съдбините назряват.
Голямата надежда беше вече на път да умре, отказваха се от нея. Но, за нещастие, сред това множество имаше един коварен човек, Жул Ларудел, една от онези особи със зеленикав тен, с неугледни, издълбани черти, с разкривена усмивка, които много умеят, дразнейки суетността им, да подбуждат хората към крайности, като същевременно сладникаво си дават вид, че говорят разумно и желаят да ги въздържат. Злобният му тънък гласец се изля изведнъж като оцет върху засегнатото честолюбие на Туминьон:
— Виждаш ли, виждаш ли, Франсоа… Приказваш каквото ти падне, но нищо няма да направиш! Правиш се на дявол, това е цялата работа! По-добре си затваряй твоята, гагата де!
— Нищо ли няма да направя?
— Караш ме да се смея! Силен си на думи отдалеч. Но когато опре да кажеш нещата право в лицето на хората, и ти си траеш като другите! Понос може да си каже каквото си ще в църквата си, няма опасност да му попречиш!
— И ти ли мислиш, че ме е страх от Понос, а?
— Ще те накара да изпиеш цялата светена вода, горкичкият ми Франсоа! И когато и на теб ще ти дойде редът да се проснеш в голямата дъсчена кутия, ще пратиш и ти да го повикат, същия този Понос, с неговите молитви. Най-добре ще направиш да отидеш да си легнеш, щом като приказваш такива глупости. И като имаш предвид, че ако Жудит те види да излизаш оттук в това състояние, лошо ти се пише след това, Франсоа!
Всичко беше добре пресметнато. Такива успокоителни думи оказват много лошо въздействие върху един честолюбец. Франсоа Туминьон сграбчи за гърлото една бутилка и с такава сила я удари на масата, че чашите подскочиха.
— Дявол да го вземе! — каза той. — Слагаш ли бас, че оттук ще отида право в църквата?
— Жал ми е за теб, Франсоа! — отвърна с престорено съжаление провокаторът. — Хайде, върви да си легнеш, ти казват!
А това беше ново предизвикателство спрямо чувствителното достойнство на един пияница. Туминьон удари още веднъж бутилката по масата и каза ядосано:
— Хващаш ли се на бас, че ще му го кажа право в лицето, на Понос?
— Какво ще му кажеш?
— Да върви на майната си!
Жул Ларудел отвърна само с презрително мълчание, придружено във всеки случай с тежка усмивка и с намигване — нарочно неприкрито, — чрез което опасният интригант призоваваше почтените хора да бъдат свидетели на невъздържаните бълнувания на един безумец. Тази оскърбителна мимика разяри до немай- къде Франсоа Туминьон.
— Дявол да го вземе! — изкрещя той. — Да не би да ме вземате за някой, който си няма нищо в гащите! Казва, че не смея да отида, този смръдльо! Ще видим дали няма да отида! Ще видим дали ме е страх да му го кажа на Понос! Тъпанари такива, какво се пулите като меки задници? Казвате, че няма да отида, а? Още сега ще отида в църквата! Още сега ще му кажа какво мисля аз, на този поп! Ще дойдете ли и вие там, другите?
Всички тръгнаха с него: Артюр Торбейон, Жул Ларудел, Беноа Плокен, Филибер Добар, Делфен Лагаш, Оноре Бродкен, Тонен Нашавоан, Ребулад Поапанел и други, не по-малко от двайсетина души.
X
Скандалът избухва
След като свали филона [Свещеническа одежда без ръкави, която се облича при литургия. — Б. пр.] си и остана само по стихар [Дяконска богослужебна одежда. — Б. пр.] върху расото си, кюрето Понос се изкачи тежко, с големи усилия на амвона. И най-напред каза: „Братя мои, да се помолим.“ Поставяше начело молитвите за умрелите и дарителите от енорията, нещо което му даваше възможност да си поеме дъх. Молиха се особено за всички клошмерлци, починали от известната чумна епидемия през 1431 година насам. Когато молитвите свършиха, кюрето Понос прочете седмичните съобщения и обещанията за женитба. Най- сетне прочете и неделното евангелие, което щеше да му послужи за тема на хомелията [Религиозно поучение главно върху евангелски текст. — Б. пр.] му, а този ден хомелията беше специална — целеше да окаже силно въздействие върху съзнанието на вярващите и Понос не беше съвсем спокоен. И тъй, той зачете:
— И по това време Исус наближаваше Ерусалим и като видя града, заплака за него, казвайки: „А! Ако поне в този ден, който още ти е даден, знаеше какво може да ти донесе мирът! Но сега всичко това е скрито от твоите очи. Защото ще дойдат злочести дни за теб и враговете ще те оградят с ровове, ще те затворят, ще те притиснат от всички страни и ще те сринат със земята, теб и твоите деца, които са зад стените ти, и не ще оставят камък върху камък, защото ти не позна времето, когато бог те навести…“
След като се вглъби в себе си няколко мига, кюрето Понос с бавна величественост описа във въздуха голям кръстен знак, в който искаше да вложи някаква необичайна и заплашителна тържественост, защото се бе нагърбил с една твърде досадна задача. Досада, отразила му се така силно, че странната величественост на кръстния му знак, който той считаше за импозантен, му придаваше някак си малко болнав или малко виновен вид. Понос с мъка подхвана словото си.
— Току-що чухте, прескъпи мои братя, какво е казал Исус, когато зърнал Ерусалим: „А! Ако поне в този ден, който още ти е даден, знаеше какво може да ти донесе мирът!“ Прескъпи мои братя, да се вглъбим в себе си, да размислим. Дали Исус, ако преминеше днес през нашия щедър Божолезки край и зърнеше от някой планински връх нашия прекрасен град Клошмерл, дали Исус не би произнесъл същите думи, които се изтръгнали от него при гледката на разделения Ерусалим? Притежаваме ли ние, прескъпи мои братя, мира, сиреч милостта, тази любов към ближния, която божият син е въздигнал до степен да умре за нас на кръста? Разбира се, бог в безкрайната си снизходителност не иска от нас такива жертви, които може би биха били свръх нашите жалки сили. Дарил ни е с милостта да се родим във време, когато мъченичеството не е вече необходимо, за да утвърди човек вярата си. Именно затова, скъпи мои братя, щом като се сдобиваме по- лесно с това достойнство…
Излишно е да предаваме изцяло словото на кюрето Понос. Това слово не беше блестящо. Всъщност в продължение на цели двайсет минути добрият човек само се заплиташе. Защото то беше необичайно за него. Преди трийсет години, подпомогнат от приятеля си Жуф, той беше съчинил около петдесетина проповеди, които трябваше да послужат при всички възможни случаи на едно спокойно протичащо апостолство. Оттогава кюрето на Клошмерл се беше придържал към този благочестив репертоар, напълно задоволяващ духовните нужди на клошмерлци, които една твърде променлива диалектика без съмнение би смутила. И изведнъж през 1923 година кюрето Понос трябваше да прибегне до импровизацията, за да вмъкне в своята проповед някои намеци за злополучния писоар. Тези намеци, подхвърлени горе от амвона тъкмо в деня на местния празник, щяха да обединят отново християнските сили около Църквата и с ненадейността си щяха да предизвикват смут в другия лагер, който се състоеше от умерени, от неспазващи религиозните обреди хора и от самохвалковци, но, общо взето, от много малко истински атеисти.
