набожда и извиква от болка, а Беноа Плокен раздира празничния си панталон с отчаяно проклятие в уста.
Врявата сега е толкова голяма, че изтръгва от полулетаргичното му състояние, в което изпада поради глухотата си, църковния епитроп Коафнав — той стои винаги в едно странично тъмно параклисче, където поради прашния си тен остава незабелязан и дебне с някаква потайна наслада хората. Необичайната за това място на тишина и молитви глъчка възвръща като по чудо слуха му, но нашият старик не вярва на ушите си, от които отдавна вече не чака да го включват в безполезния кипеж на света. И ето, той се промъква до големия кораб на църквата, откъдето отправя смаян поглед към вярващите, извърнали гръб на дарохранителницата и с лице към вратата. Запътил се натам, като ситни с меките си пантофи, Коафнав попада тъкмо сред най-голямото меле, и то толкова не навреме, че широката обувка с тока на Никола му премазва няколко пръста на краката. Острата болка поражда у епитропа чувството за необичайна, непосредствена опасност, застрашаваща сериозно правата на религията, от която той получава малки парични помощи. Схваща, че трябва да се направи нещо, да се действува незабавно. Една мисъл завладява съзнанието на този самотник — неговата камбана, гордостта му, приятелката му, единствената, чийто глас ясно чува. Без да разсъждава повече, подскача, улавя дългото въже и увисва на него с дива енергия, която придава на старата манастирска камбана, на „камбаната с косовете“, такъв размах, че тя почва да подхвърля старика на внушителна височина. Като го гледа как подскача на синия фон на небето, очертано от рамката на отворената врата, на човек му се струва, че някой от райските щастливци, айляк и шегаджия, за да се позабавлява на небето, е закачил на дълъг ластик малко, кривящо се джудже, забележително с широкото закърпено дъно на панталоните си, покрило острия му задник. Коафнав забива такава оглушителна тревога, че дървеното скеле на камбанарията почва да пука.
В Клошмерл не е давана тревога от 1914 година насам. Можем да си представим какво въздействие произвеждат тези тревожни звуци в слънчевата и хубава празнична утрин, когато навсякъде прозорците са широко отворени. Само за миг всички в градеца, които не са на литургия, изскачат на главната улица. И най-упоритите пиячи оставят недопита половиницата си. Самият Тафардел се откъсва от книжата, в които се рови с наслада, грабва припряно шапката си и се спуска бързо горе от кметството, като бърше стъклата на пенснето си и повтаря до насита: „Rerum cognoscere causas.“ [Да се узнае причината на нещата. — Б. пр.] Защото той разполага, насъбрани от най-различни книги, с голям избор от латински изрази, записани в един бележник, които го издигат над обикновените невежи.
Само за миг пред църквата се е струпала голяма тълпа. И тъкмо навреме, за да види как из вратата изхвръкват, вкопчили се в отчаян бой с юмруци и повлекли след себе си като грозд помирителите, нашите бойци, Никола швейцарецът и Франсоа Туминьон, задъхани, окървавени, и двамата в лошо състояние. Най- сетне ги разделят, а в това време те си разменят последните ругатни, нови предизвикателства, заканват се да се срещнат скоро, за да се изкормят този път безпощадно, и всеки от двамата се хвали, че е натупал здравата другия.
След това се появяват със сведени очи благочестивите жени, патетично мълчаливи, станали безценни като свещени съдове поради скандалните тайни, които носят в себе си. Те ще се пръснат дискретно сред групите и ще вложат в тях плодоносното семе на брътвежите, които ще придадат на необикновеното събитие баснословни размери и ще подготвят цял куп разправии и заплетени клюки. За отритнатите това е един прекрасен случай да добият значение и да си отмъстят за мъжките оскърбления, един прекрасен случай да повалят чрез Туминьон властвуващата Жудит, чиито похотливи триумфи са ги карали дълго и несправедливо да страдат. Благочестивите жени не ще изтърват този случай, та ако ще това да предизвика гражданска война. Тя ще пламне впрочем и тези добродетелни особи, чието тяло е същински бастион на нравствеността, който никой клошмерлец няма намерение да атакува, не ще пропуснат да допринесат по всякакъв възможен начин за нейното избухване. Но в тези първи мигове, когато версиите са още различни, те се въздържат да се изразяват категорично, предпочитат повече да се задоволяват с предсказания, че оскверняването на свети Рок положително ще докара отново чумата в Клошмерл или най-малко филоксерата, чумата на лозята.
Последен като капитан, който напуска своя потъващ кораб, с нахлупена шапка и раздърпан нагръдник излиза кюрето Понос, съпровождан от Жустин Пюте — тя носи в ръце отсечената глава на свети Рок като онези смели жени, които, някога излизали на площад „Грев“ [Парижки площад, на който някога са се извършвали екзекуциите на осъдените на смърт престъпници. — Б. пр.] да приберат отрязаната глава на любовника си. Над останките на светеца, набъбнали от светената вода като труп на удавник, Жустин Пюте зове за отмъщение. Преобразена като някаква нова Жан Ашет [Френска героиня, родена в Бове към 1454 г. Прочула се с участието си в отбраната на родния си град. Повалила вражеския знаменосец с един удар с брадвичка (hachette). Оттам получила и прякора си. — Б. пр.], готова да изпълни върховната си мисия на Шарлот Корде [Шарлот Корде д’Армон — млада девойка, потомка на Корней, убила с кама Марат, докато се къпел във ваната си. Екзекутирана на 17 юли 1793 г. — Б. пр.], за първи път през живота си старата мома чувствува как по непозналите й ласки мършави слабини и по жалката пустош под корсажа й пробягват дълбоки тръпки, предвестници на всеобща спазма. И затова, крачейки редом с кюрето Понос, тя се мъчи да му вдъхне твърдост, да го накара да възприеме политиката на насилие, която ще възроди заедно с традициите на великото време на Църквата и времето на завоеванията.
Ала кюрето Понос притежава онази упоритост на слабите характери, способни на неимоверни усилия, за да защитят спокойствието си. Той противопоставя на Жустин Пюте някаква сапунена апатия, по която всичко се хлъзга и се отъркулва в небитието на прищевките. Понос върви и слуша старата мома със съсредоточен вид, който като че ли изразява съгласие, но се възползува от настъпилото за миг мълчание, за да и каже:
— Драга моя госпожице, бог ще ви възнагради за вашето смело държане. Все пак трябва да предоставим на него грижата да се справи с трудностите, за които на нашия човешки разум не му достигат сили.
Смешни перспективи за кипящата религиозна ревност на старата мома. Тя се кани да възрази, но кюрето Понос добавя:
— Не мога да взема никакво решение, преди да се видя с госпожа баронесата, представителка на нашите конгрегации и благодетелка на хубавата ни църква в Клошмерл.
Думи, които можеха само да огорчат Жустин Пюте. На пътя й винаги се изпречва тази арогантна Куртбиш, повъртяла си доста опашката на млади години, а сега залага на добродетелта, за да придобие някакво значение, което порокът вече не може да й даде. Време е вече да вземе превес над тази баронеса с твърде богато минало. Жустин Пюте знае някои неща, които навярно не са известни на клошмерлското кюре. Няма защо да щади повече владетелката на замъка, ще разкрие всичко.
Те стигат пред дома на свещеника и старата мома понечва да влезе вътре. Но кюрето Понос я възпира.
— Господин свещеник — настоява тя, — бих искала да поговоря с вас поверително.
— Нека отложим това за друг път, добра ми госпожице.
— Ами ако ви помоля да ме изповядате, господин свещеник?
— Драга моя госпожице, сега не е време за това. Впрочем аз ви изповядах преди два дни. За да могат тайнствата да запазят своята сериозност, не бива да злоупотребяваме с тях заради някакви угризения.
След всичко, което е направила, на Жустин Пюте и този път не й се отплащат с обич. Тя поглъща този бучиниш с ужасна гримаса. След това с някакъв скърцащ смях казва:
— Може би щеше да бъде по-добре, ако бях някоя от онези развратници, които разказват разни мръсотии? Те са по-интересни за слушане, нали?
— Нека се въздържаме да съдим — отвръща кюрето Понос със студена благост. — Местата вдясно от бога са малко на брой и са отредени за милостивите души. Давам ви временно опрощение! Вървете си в мир, драга моя госпожице. А пък аз трябва час по-скоро да сменя фланелата си…
И кюрето Понос затваря вратата.
XI
Първи последици
