Никола:
— Проклет некадърник такъв!
Може да си швейцарец в парадна униформа и да стоиш над долните намеци, но има думи, които засягат болезнено мъжкото ти достойнство. Никола загубва самообладание:
— Май че ти си некадърник, гаден рогоносец такъв!
При този пряк удар Туминьон пребледнява, пристъпва две крачки напред, застава наежен под носа на швейцареца:
— Повтори го само още веднъж, лизач на кюрета неден!
— Рогоносец, повтарям го! И мога да кажа и кой ти слага рогата, нощен некадърник такъв!
— Който не ще, не става рогоносец, дебел душизадник такъв! С жълтата си щавена свинска кожа ли ще привлече клиенти жена ти, а? Доста се въртя и ти около Жудит!
— Въртял съм се около нея, аз, и ти смееш да кажеш това?
— Да, свинята ми, въртя се около нея. Само че Жудит те е накарала здравата да бягаш. Когато те погнала с метлата, здравата си бягал, а, попско чучело!
Ясно е, че никоя земна сила не би могла повече да задържи тези двама души, чието достойнство е публично засегнато, особено сега, когато в разправията са замесили и жените си. А госпожа Никола тъкмо се намира в средния кораб на църквата. Тя е едно безлично същество, което никоя жена не счита за съперничка, но прасците на Никола са й създали много неприятелки. Погледите я търсят — наистина е жълта! Освен това разправията извиква в съзнанието на всички образа на Жудит Туминьон, блестяща, с млечната си богата и сочна плът със закръглени очертания, с великолепния си релеф отпред и отзад. Образът на хубавата Жудит завладява светото място, властвува над всичко, мерзко въплъщение на Похотта, видение от преизподнята, виещо се в срамните наслади на греховната любов. Сърцето на благочестивите жени потръпва от ужас и отвращение и от това множество отритнати жени се издига глух и провлечен стон, подобен на воплите през страстната седмица. Една от възмутените припада върху хармониума, който издава звук, приличен на тътен на гръм, възвестяващ може би небесно възмездие. Кюрето Понос се поти обилно. Цари пълен смут. Виковете все тъй продължават, този път яростни, избухват като бомби под ниския романски свод, рикошират и шибват като плесник ликовете на изумените светии.
— Некадърник!
— Рогоносец!
Това е вече невъобразимо, ужасно, кощунствено, сатанинско. Кой е замахнал първи, кой е ударил първи, не се знае. Но Никола е вдигнал алебардата си като сопа. Стоварва я с всичка сила върху главата на Туминьон. Алебардата беше по-скоро парадно, отколкото бойно оръжие, чиято дръжка малко по малко бе проядена от червеите вследствие продължителните й престои в един долап. Дръжката се счупва и най- хубавата част, тази, на която е закрепена секирата, пада на земята. Туминьон се спуска към Никола, който все още стиска с две ръце другата част, сграбчва я и той с две ръце и отделен от швейцареца чрез това парче дърво, почва да му нанася коварни ритници, насочени ниско долу в корема. Засегнат в правата [Игра на думи. Във френския текст е употребена думата attributs — атрибути — Б. пр.] си на църковен служител, в бедрата и пурпурните си гащи, Никола се развихря и с унищожителна, смайваща сила изтласква назад Туминьон, който причинява големи опустошения сред цяла редица молитвени чинове. Чувствувайки, че победата му е близка, швейцарецът налита още по-яростно. Тогава един стол, повдигнат за облегалката, се размахва за миг и полита с ужасен устрем, който завършва с оглушителен трясък върху една глава — безспорно главата на Никола. Но столът не пада долу. Блъснал се е силно в нещо — в хубавата статуя от боядисан гипс на свети Рок, закрилник на Клошмерл, дар от госпожа баронеса Алфонзин дьо Куртбиш. Ударен отстрани, свети Рок се олюлява, задържа се за миг на края на подставката си и най-сетне пада в съда за светена вода, поставен точно под него, и то така лошо, че се самогилотинира върху острия каменен ръб. Увенчаната му с ореол глава се търкулва по плочите чак до алебардата на Никола и си счупва носа, а това отнема на светията всякакъв облик, присъщ на личност, която се радва на вечно блаженство и предпазва от чума. Неописуем смут настъпва след тази катастрофа. Всички са така поразени, че дори Поапанел, един безбожник при това, който никога не стъпва в черква, казва съчувствено на клошмерлското кюре:
— Господин Понос, свети Рок опра пешкира!
— Пострадал ли е? — пита резкият глас на Жустин Пюте.
— Няма какво, спукана му е работата след такъв удар! — отвръща Поапанел със сериозността на човек, който винаги съжалява, когато види безполезно унищожение на някакъв скъп предмет.
Проточен стон на ужас се изтръгва от вцепененото множество набожни жени. Те се кръстят страхливо пред тези първи наченки на Апокалипсиса, които стават тук долу в църквата, където сега безспирно ехтят отвратителните магии на Прокълнатия, въплътен в тази бледа и болнава личност Туминьон, известен като пияница, рогоносец, развратник, но който току-що се разкри и като яростен иконоборец, способен да стъпче всичко, да презре и небето, и земята. Вярващите, обхванати от свещен ужас, очакват сетния грохот на звездите, които ще се сблъскат и ще паднат във вид на дъжд от пепел върху Клошмерл, новия Гомор, привлякъл вниманието на силите на възмездието поради безсрамната злоупотреба на Жудит Рижавата с прелестите си, същинска постеля за прасета, където Туминьон и още доста други са се сношавали с гадните демони, които гъмжат като оплетени пепелянки в утробата на нечестивата. Мигове на неописуем ужас, който кара набожните жени да говорят несвързано и да притискат трескаво върху непривлекателните си гърди втвърдени от пот стихари и превръща децата на Мария в премалели девици, на които им се струва, че връз тях връхлитат адските пълчища с чудовищни форми, чиито скверни и изгарящи бразди те чувствуват върху тръпнещата плът на недокоснатите си тела. Полъхът на края на света, с дъх на смърт и еротизъм, преминава през клошмерлската църква. И тогава Жустин Пюте с решително и изпълнено с ненавист сърце, породена от мъжкото пренебрежение, разгръща силата си, дълго набирана в това тъжно непокътнато тяло, жадуващо все пак за цели клади от страсти, за да изгори на тях потайните си копнежи, които безплодието й по рождение не й е попречило да храни. Тя възправя мършавостта си върху един молитвен чин, тази мършавост с цвят на стара дюля, тази невъобразимо очукана и съсухрена мършавост — там, където у другите изобилието изпъва кожата и я прави лъскава и гладка, у нея личат гънки — и оттам, поразявайки с поглед неспособника Понос, тази пламенна боркиня му посочва гордо пътя на мъченичеството, като подхваща възторжено псалом за прогонване на злите духове.
Уви! Тя не бива последвана! Другите жени, мекушави и хленчещи, годни само за домакинска работа и кърмене, повече или по-малко отпуснати и гъски, предварително готови да се съгласят с всичко по вродена традиция на покорни женски, чакат със зяпнала уста, с размекнат костен мозък, премалял корем и подкосени крака небето да се сгромоляса в пламъци или ангелите изтребители да довтасат като чети от полски пазачи.
Междувременно в дъното на църквата борбата отново е почнала, и то с още по-голямо настървение. Не се знае дали швейцарецът иска да отмъсти за мъченически откъснатата глава на свети Рок или за обидите, нанесени на госпожа Никола и на кюрето Понос. Навярно тези намерения се сливат в тази не твърде схватлива глава, която носи много по-добре парадните пера, отколкото идеите. Така или иначе Никола се нахвърля като заслепен вол върху Туминьон, който се е опрял на един стълб с коварно и позеленяло лице на подгонен нехранимайко, готов да забие камата си до дръжката. Широките космати лапи на Никола се стоварват върху дребното човече и го сграбчват с горилска сила. Но в хилавото тяло на Туминьон се крие необикновено мощна ярост, находчива в злосторството си, която удесеторява ефикасността на неговите оръжия — ноктите, зъбите, лактите, коленете. Тъй като не разчита, че може да разбие такава бронирана с позлата и копчета грамада, Туминьон ожесточено почва да рита подло Никола по уязвимите му места. Сетне, възползувайки се от една непредпазливост на противника си, с рязко движение откъсва меката част от лявото му ухо. Бликва кръв. Тогава вече присъствуващите решават, че е дошло време да се намесят.
— Няма да седнете да се биете сега, я! — казват тези добри лицемери, които в дъното на душата си се радват на това произшествие с неоценима стойност за дългите зимни вечери и разговорите в кръчмата.
Те прихващат помирително биещите се за раменете, но сами биват повлечени във вихрушката от присвити ръце и крака, и обезумели тела, мнозина от тези неубедителни умиротворители, загубили равновесие от въртеливите тласъци, се стоварват върху купищата столове и ги разпиляват в оглушително безредие. Върху тази камара, където коварно стърчат пирони и многобройни колчета, Жул Ларудел се
