Два пъти вече Понос беше извадил скришом часовника си, а красноречието му се заплиташе все повече в лабиринта от фрази, от които не можеше да намери изход. То се връщаше назад с разни „Хм! Хм!“, с „Хъ! Хъ!“, с върволици от „прескъпи мои братя“, с които се печелеше време. Трябваше най-сетне да свърши. Клошмерлското кюре призова небето: „Господи, дай ми смелост, вдъхнови ме!“ И накрая се реши:
— И Исус каза, като изгони тези, които бяха задръстили храма: „Моят дом е дом за молитва, а вие го превърнахте в разбойническо свърталище.“ И тъй, скъпи мои братя, нека вземем пример от решителността на Исус. Ние също, християните от Клошмерл, ще съумеем, ако потрябва, да изгоним тези, които докараха нечистотата в съседство с нашата скъпа църква. Върху камъка, върху позорната, кощунствена плоча ще стоварим кирката на избавлението. Братя мои, скъпи мои братя, ние ще го разрушим!
Смаяно мълчание последва това изявление, съвсем неприсъщо за клошмерлското кюре. И тогава сред тишината отекна един пиянски глас, дошъл от дъното на църквата:
— Хайде де, елате да разрушавате де! Ще видите дали няма да си плюете на петите! Не е забранил да се пикае я, вашият господ!
Франсоа Туминьон току-що бе спечелил баса си.
Тези невероятни думи, които предизвикаха изумление сред присъствуващите, не бяха още заглъхнали, когато швейцарецът [Пазач в католическата църква, въоръжен с меч и алебарда. — Б. пр.] Никола вече се приближаваше към Туминьон с големи крачки. Той прояви неочаквана пъргавина, несъвместима с обредната тържественост на походката му, обикновено отмервана ритмично от сдържаното, но твърдо потропване на алебардата му по плочите, успокояващ звук, който вдъхваше сигурност на клошмерлските вярващи, че могат да се молят мирно под закрилата на една бдяща сила с величествени мустаци, поставена върху непоклатимата основа на два прасеца, чиято мускулатура и очертания не биха никак загрозили големия кораб на катедралата в някой град, седалище на архиепископ.
Когато стигна пред Франсоа Туминьон, Никола му каза няколко строги думи, нелишени все пак от известно добродушие, макар че оскърблението, нанесено на това свято място, беше голямо и толкова небивало, че откакто се помнеше като клошмерлски швейцарец, не беше ни чул, ни видял подобно нещо. И именно поради изключителността на случката на Никола му липсваше основа, за да направи преценка. Това, което някога го беше накарало да копнее за почетната длъжност на швейцарец в Клошмерл, не беше толкова влечението му към някаква власт, подобна на тази в конната жандармерия, колкото съвършенството на долните му крайници, за което беше задължен на загадъчната дейност на природата. Бедрата му бяха хубави, доста дълги, налети, яки и с ясно очертана изпъкнала извивка, сиреч съвсем подходящи да бъдат облечени в плътно прилепнали пурпурни гащи, които привличаха всички погледи върху тази безупречна част на тялото му. А и прасците на Никола, много по-големи от тези на Клодиюс Бродкен, не бяха никак подправени. Белите му чорапи бяха изпънати само от мускули, великолепни близнаци, свързани като волски глави в ярем, които при всяка крачка се напрягаха величествено, като местеха и увеличаваха обема си. От гънката на слабините до върха на пръстите Никола можеше с право да се сравни с Фарнезкия Херкулес. Тези негови забележителни качества го предразполагаха повече към прояви с краката, отколкото към полицейски акции. И затова, изненадан от кощунствената необичайност на простъпката, той можа да каже само тези думи на виновника:
— Хайде, Франсоа, затваряй си гагата и се разкарай веднага оттук!
Думи умерени, трябва да признаем, думи разумни, снизходителни, на които Франсоа Туминьон положително щеше да се подчини, ако не беше празнувал цяла нощ и не беше неблагоразумно изпил доста голямо количество от най-хубавото клошмерлско вино. Утежняващо обстоятелство: близо до съда със светена вода стояха свидетелите му — Торбейон, Ларудел, Поапанел и другите, следяха всичко внимателно и мълчаливо се подсмиваха. По начало привърженици на Туминьон, те не смятаха, че техният човек, уродливо грозен, неугледен поради липса на опит, с неудобната си колосана яка, с разкривената си вратовръзка, брадясал, с разрошени коси, мамен открито от жена си, нещо, което забавляваше целия град, можеше да окаже сериозна съпротива на масивния Никола с цялата му тежест на швейцарец в пълна парадна униформа — кожен колан с презрамник, двувърха шапка с пера, сабя на кръста и алебарда с ресни и обкована дръжка. Туминьон усети този скептицизъм, който ги караше да приемат предварително превъзходството на швейцареца. И тъкмо това го накара да не трепне и да продължи да се хили упорито, гледайки кюрето Понос, изправен мълчаливо на амвона си. Затова Никола повтори, като повиши малко глас:
— Не се прави на идиот, Франсоа! И се пръждосвай оттук бързо!
В тона се чувствуваше закана — тези думи предизвикаха все още колебливи усмивки, които показваха твърдото намерение на зрителите да застанат на страната на по-силния. Тези усмивки увеличаваха раздразнението, което собственото му чувство за безсилие пораждаше у Туминьон пред спокойната и блестяща грамада на Никола. Той отвърна:
— Не си ти този, който ще ме изкара оттук, натруфено чучело!
Допустимо е Туминьон да е смятал с тези думи да прикрие отстъплението си, като побърза да се оттегли с чест. Това са думи, които дават възможност на един горд човек да спаси достойнството си. Но в този миг се случи нещо, което окончателно възбуди духовете. Сред множеството от набожни жени и деца на Мария, струпани край хармониума, падна един дискос, приготвен за милостиня, и пръсна с голям шум същински град от монети от по четирийсет су, до една поставени там от самия Понос, който прибягваше до тази невинна хитрина, за да подтикне към по-голяма щедрост своето паство, склонно да злоупотребява с медните монети при даренията. При мисълта, че толкова много монети от четирийсет су са се разпилели из всички ъгли на църквата и че тези злобни клюкарки, чието скъперничество далеч превишаваше благочестието им, могат да ги докопат, светите девойки, изпаднали в ужас, клекнаха и почнаха да ги събират сред невъобразим шум от размествани столове, като си подхвърляха една на друга цифри, чийто сбор си оставаше все още дефицитен. Надвишавайки тази парична врява, един пронизителен глас нададе вик, който има съдбоносни последици:
— Назад, Сатана!
Това беше гласът на Жустин Пюте — винаги готова първа да се хвърли в боя, — който допълваше нерешителността на кюрето. Понос беше слаб оратор и не знаеше какво да каже, както видяхме това, щом обстоятелствата го отклоняваха от умерените проповеди, където находчивостта не беше нужна. Ужасен от скандала, той умоляваше небето да му внуши начина, по който би могъл да възстанови реда и да осигури победата на справедливостта. За жалост, никакъв ангел-просветител не летеше по това време над клошмерлския край. Кюрето Понос изпадна в безизходно положение, понеже твърде много беше свикнал да разчита на божата любезност при разрешаването на човешките неразбории.
Но викът на Жустин Пюте посочи на швейцареца неговия дълг. Той се отправи към Туминьон и му се сопна така силно, че всички присъствуващи почувствуваха остротата на думите му:
— Франсоа! Още веднъж ти казвам да се смиташ веднага оттук, че ще ти туря един ритник по задника!
И ето, настъпва мигът, в който вихрушките на страстите почват да бушуват в помрачените глави и всеки забравя задълженията си, величието на мястото и не въздържа гласа си. Ето, това е мигът, в който думите напират безразборно на езика и биват изхвърляни злъчно из устата, едва-що внушени от страшните сили на вътрешното безредие. Трябва добре да си представим нещата. Никола и Туминьон, въодушевени противоположно от религиозна ревност, ще повишат толкова много тона, че цялата църква ще може да следи подробностите на караницата им, а чрез тук присъствуващите цял Клошмерл ще ги узнае. Значи, битката ще се води пред целия Клошмерл. Пустословието е твърде много заангажирано и принципите твърде много компрометирани, за да могат противниците да отстъпят. Оскърбления ще се изрекат и от едната, и от другата страна, ще се разменят удари. Едни и същи оскърбления, едни и същи удари, едни и същи средства ще се поставят в услуга както на справедливата, така и на несправедливата кауза — впрочем няма да могат вече да се различат, дотолкова бъркотията ще бъде голяма и ругатните еднакво осъдителни. На обидната закана на Никола, Туминьон, осигурил позицията си зад цяла преграда от столове, отвръща:
— Ела да ми туриш ритник де, лентяй неден!
— Ей сега ще го сторя, мръсен слабак такъв! — заявява Никола, като разклаща пера и позлата.
Всичко, което засяга неблагодарната му физика, кара Туминьон да изпада в ярост. Той извиква на
