събрат, почитаемият господин Дьо Вилпуй, използува по същия начин свободното си от парламента време. Но господин Дьо Вилпуй е човек от десницата, възпитан на времето си от йезуитите, с които е запазил силни връзки. Всеизвестно е, че поставят този голям католик в челната редица на най-правоверните хора на нашето време, отличие, което му предоставя широко поле за действие, сиреч за извършване на малки простъпки, преди да се помисли да се усъмнят в неговата безупречност. Докато пък Проспер Луеш, негов политически съперник и верен другар в някои лудории — утеха в старческите години, — за нещастие, се е проявил на младини с известни напредничави идеи, някакво реформаторско оригиналничене. Макар че впоследствие дал убедителни доказателства за еволюирането си, най-напред като се домогнал с интриги до разни буржоазни почести, сетне като проявил пламенен патриотизъм в Бордо през 1914 година, после като настоявал от трибуната на Сената войната да бъде водена енергично и докрай, Проспер Луеш остана все пак човек с много врагове. Тъй като те не можеха да поставят на разглеждане почтеността му, поне недостатъчно успешно, зарекоха се да го настъпят по отношение на морала. Посредством господин Дьо Вилпуй, голяма клечка, осигурила неприкосновеността си, който говори за стария си приятел без някаква зла умисъл, десницата знае за похожденията му: „Чудно нещо — казва господин сенаторът Вилпуй със своя аристократичен фалцет, — ние с Луеш нямаме еднакви идеи, но имаме еднакви вкусове: обичаме все още малко зелените плодове, драги ми приятелю. На нашата възраст това съживява! Но трябва да призная, че Луеш проявява твърде любопитни инициативи в тази област… Прелестни хлапащини, драги мой! Нашият събрат е бил винаги новатор, това може да се забележи навсякъде!“ С една дума, налага се бързо да се отърват от господин Проспер Луеш, ако искат да избягнат някоя неприятна история. Бартелеми Пиешу знае това. Той маневрира. Осигурил си е вече подкрепата на някои хора и се надява да спечели Бурдия и Фокар, които трябва да дойдат в Клошмерл, но този път поотделно.
Щом стане сенатор, Пиешу ще омъжи дъщеря си Франсин, която сега е на шестнайсет години. Тя е вече хубава девойка, образована, с обноски, с които би могла да се яви във всеки салон. (Доста скъпо са заплатени тези обноски, и при това на калугерки!) За дъщеря си той има предвид Гонфалон дьо Бек от Бласе, старо благородническо семейство, чието финансово положение е в по-лошо състояние и от фасадата на замъка им, който все пак изглежда величествен върху хълма си в дъното на разкошен френски парк със стари, над двестагодишни дървета… Горди хора са тези Гонфалон дьо Бек, но имат нужда от позлатяване. Двайсетгодишният им син Гаетан ще бъде съвсем подходящ за Франсин след три-четири години. За него разправят, че бил малко глупав, този Гаетан, че не го бива нещо особено. Още по-добре, Франсин ще го държи здраво в ръцете си, защото обещава да стане енергична жена като майка си, зорка по отношение на парите, и освен това ще притежава и по-добро образование от майка си. Веднъж омъжена за този Гаетан, Франсин с титлата и богатството си ще бъде на равна нога с Куртбишеви и Сен-Шулови и над Жиродо, а самият той, Пиешу, ще укрепи политическото си положение чрез поддръжката на местните благородници.
Килнал шапка на темето си, опрял лакти на масата, кметът на Клошмерл премисля всичко това, дъвчейки бавно. Писоарът и боят в църквата трябва да спомогнат за осъществяването на плановете му. Близките му около него подтискат любопитството си и зачитат мълчанието му. Все пак на края на обеда Ноеми запитва:
— Какво ще стане сега, след тая история в църквата?
— Зарежи я! — отвръща Пиешу и става, за да отиде в стаята, където обича в усамотение да пуши лулата си и да размишлява.
Ноеми казва на децата си:
— Намислил е вече всичко.
XII
Намеса на баронесата
Баронеса Алфонзин дьо Куртбиш се стовари пред вратата на кюрето Понос — тя изскочи от една скърцаща лимузина с високи като на файтон колела, която беше още от 1911 година и приличаше на херцогска каляска, измъкната изпод някой сайвант и подсилена с един кекав мотор. Ако беше попаднала в други ръце, а не в тези на стария й шофьор, това приспособление би било чисто и просто една отвратителна таратайка, която щеше да предизвика само смях. Но това задъхващо се и старомодно пуфкало, освен че на вратите си имаше изобразени гербове, напротив, доказваше, когато пренасяше някой от Куртбишеви, че най-новите машини бяха притежание на забогатели търговци на свине и че нищо не би могло да изглежда смешно от страна на една каста, която може да създаде родословно дърво, поддържано в изправност от 960 години насам и украсено на няколко места с незаконни деца, родени от ласкателната прищявка на монарха с някои жени от именития род. Овехтелият вид на този автомобил подхождаше на големия замък с бойници, който държеше под обстрел цялата околност.
И тъй, баронесата слезе припряно от колата, придружена от дъщеря си Естел дьо Сен-Шул, от зет си Оскар дьо Сен-Шул, и почука рязко на вратата на свещеническия дом, ядосана, че й се налага да тропа у това „нищожно селско кюренце“. Така наричаше тя Понос. Не че му отричаше всякаква духовна власт. Откакто баронесата се бе оттеглила от светския живот, тя беше поверила обикновеното поддържане на душата си на клошмерлското кюре, понеже не искаше повече да предприема пътуване чак до Лион, когато решаваше да изтрие като с гъба греховете си, за да отиде при преподобния отец дьо Латаргел, проницателен йезуит, който дълго време бе неин духовен наставник, тогава, когато в живота й все още бушуваха любовни бури. „Бедният Понос е много подходящ — казваше тя — за баналното всекидневие на една знатна вдовица. Това го ласкае, този келеш, че изповядва една баронеса.“ Нека добавим и това признание, направено на маркиза д’Абена-Тезе, нейна съседка по имение.
— По онова време, когато все още имах парфюмирани грехове, разбирате, нали, драга моя приятелко, не бих ги доверила на този орач. Но сега имам само някакви дребни греховце на стара жена, за които стига и една метличка от пера. Миришем вече на нафталина на принудителната добродетелност, драга моя хубавице!
От това е ясно какво отношение имаше баронеса дьо Куртбиш към кюрето Понос. Поставяше го изобщо в категорията на прислугата си — той се грижеше за душата й, както маникюристката се грижеше за ръцете й, а масажистката за тялото й. По нейно мнение плътските и духовните прегрешения на една знатна дама с цели десет века благороднически герб зад себе си бяха все още неща, към които тази паплач от нехранимайковци, кюрета или не, трябваше да се отнася с голям респект, защото и без туй им оказваше чест, като ги разкриваше без стеснение пред тях. Впрочем, когато се нуждаеше от услугите на кюрето, тя изпращаше шофьора си да го вземе от дома му. „Не искам да хвана селяндурски въшки в изповеднята ви.“ Той идваше да я изповяда в едно малко параклисче в замъка, предназначено за тази цел. Баронесата избираше дни, когато нямаше гости, а това позволяваше на задържи Понос на обед в по-проста обстановка, която нямаше да го притесни.
Баронесата никога досега не беше идвала в дома на свещеника, без да е очаквана. И затова сега беше в лошо настроение. Чукчето едва що бе паднало, съживявайки ехото на дългия студен коридор, който кънтеше като празна бъчва, и тя се обърна към зет си:
— Оскар, приятелю, ще бъдете твърд с Понос!
— Разбира се, баронесо — отвърна дребното мършаво човече, по-хилав мъж от което не можеше да се намери. То се ужасяваше от прекалената решителност на тъща си.
— Надявам се, че Понос не е отишъл да си сръбне с онези лозари. Трябва да го намерим веднага! Необяснимо е след това, което се случи, защо не е дошъл за съвет в замъка!
Докато казваше това, тя барабанеше с пръсти по вратата, чукаше по нея с пръстените си, а върхът на ботинката и потрепваше в нервен ритъм.
— Ще накарам архиепископа да го скастри здравата! — добави тя.
Нека оставим благородната особа да чака, докато старата Онорин дойде да й отвори, и се възползуваме от случая, за да нахвърлим портрета на госпожа баронеса Алфонзин дьо Куртбиш. Обектът си заслужава труда.
Преминала петдесетте си години, баронесата беше запазила хубави останки, на които съзнанието за собствената й мисия на този свят придаваше гордо обаяние. Зачерквайки решително Революцията [Касае се за Френската революция от 1789 г. — Б. пр.] от историята, тя се отнасяше с жителите на тези долини, над
