които господствуваше нейният замък, като към крепостници в някое възвърнато на семейството й феодално владение, а това за нея би било справедливо възстановяване на един добър, изпитан порядък, който поставяше отново всеки на мястото му без никакви разисквания.
Хубава и снажна жена, метър и седемдесет на ръст, от двайсетата до четирийсет и седмата си година баронесата бе едно великолепно налято създание с много привлекателна гладка кожа, с очи магнити за другите очи, с уста, която обещаваше шеметни пориви, и с такива подвижни бедра, че не можеше да им се устои. Човек с възхищение гледаше и чувствуваше в тези заоблености нещо властно, високомерно, което у всяка друга жена би напомняло на махленка, но у нея благодарение на вродения й чар не изглеждаше грубо, а някаква нехайност на знатна дама, подсилена с предизвикателна дързост. Добре сложен върху крепките и бедра на боркиня, царственият й таз, чиято плътна тъкан се чувствуваше, беше изживял най- големите си радости в едно време, когато каноните на женската красота се придържаха о класическото изобилие. Що се отнася до бюста й, в епохата на корсета той бе украсен с омайваща гръд, поддържана стегната и повдигната в открит корсаж, същинска кошница, пълна с плодове близнаци, които се отличаваха с рядко съвършенство. Но това съблазнително тяло принадлежеше на благородница и поради това бе недостъпно за вулгарно интимничене. Нюанс, който мъжете веднага чувствуваха. Той заставяше най- дръзките да треперят пред тази властна жена, която безсрамно четеше в очите на въздишащите какви възможности предлагаха на взискателното й удоволствие. Такава беше баронесата, неуморна амазонка в продължение на двайсет и седем години от живота си, посветени почти изцяло на любовта.
Нека отбележим главните линии на тази изпълнена с достойнство съдба. На двайсет години Алфонзин д’Ешодай д’Азен от много старо семейство от областта на Гренобъл (то твърдеше, че произхожда от онази Маргерит дьо Саснаж, любовница на Людовик XI, от която имал една дъщеря), за жалост, изпаднало в много затруднено финансово положение, се омъжи за барон Ги дьо Куртбиш, с осемнайсет години по- възрастен от нея, доста поувехнал, но все още много богат, макар че от пълнолетието си насам бе вършил само глупости. Ги дьо Куртбиш (Бибиш за най-близките си) водеше в Париж разточителен живот на безделник, като поддържаше някоя си Лаура Толеда, прочута, скъпо платена жена с леко поведение, която сто пъти го беше изложила (но той обичаше тия неща) и го водеше към пълно разорение с такова презрение, сякаш го шибаше с бич. Когато видя хубавата Алфонзин, Куртбиш я оцени за по-внушителна дори и от неговата Лаура, като освен това имаше предимството, че човек можеше да я представи навсякъде. Властният вид на младото момиче го привлече неудържимо, защото беше склонен, без сам да знае това, към духовен мазохизъм, превръщал го винаги в роб на жени, които го унижаваха. Близките на Алфонзин упражниха силен натиск върху нея да не изтърве тази блестяща партия. Излишен съвет — ненаситната и природа я подтикваше да се възползува от първата възможност за независимост. Впрочем в навечерието на физическото си рухване Ги дьо Куртбиш, украсен с парижки блясък, се ползуваше все още с голямо обаяние в очите на една млада провинциалистка.
Баронът имаше делови интереси в Лионския край. Младото семейство разполагаше с един апартамент в Париж, един в Лион и замъка в Клошмерл. Както в Лион, така и в Париж хубавата Алфонзин предизвика сензация. Заради нея бе обявен един дуел, който вдигна голям шум — това я направи още по- популярна.
Ги дьо Куртбиш, плешив, треперещ и преждевременно пожълтял от разни болести, които щяха да го изпратят още млад в гроба, скоро престана да бъде действен съпруг. След раждането на децата Алфонзин задържа този импотентен мъж заради титлата и парите му — а също така и за да се грижи за него, защото, силна по природа, тя обичаше да покровителствува — и започна да търси удоволствия, където тщеславието и рангът не биваха вземани под внимание. Чувствуваше се затруднена само в избора, и то толкова много затруднена, че мъчно се решаваше да се установи някъде, твърдяха хората. Лудориите й бяха многобройни, извършени с открито лице, с такъв дързък маниер, че обезоръжаваше клеветата, която не намираше почва за развитие там, където липсваше лицемерието.
Когато стана вдовица, при това богата, баронесата предпочете независимостта пред подчинението — чувствуваше, че не е създадена за него. Почна да води живот на широка нога, живот, който й струваше все по-скъпо, колкото повече навлизаше във възраст. Това темпо накърни сериозно богатството й и без туй ръководено с императорска волност и презрение към буржоазната дребнавост, неща, които винаги подриват наследствата. Посред войната тя изпадна в сериозни финансови затруднения и мъчителни сантиментални усложнения, които предвещаваха упадъка й. Тя се остави в ръцете на своя нотариус като в ръцете на хирург. Но не това беше най-тежкото. На четирийсет и девет години Алфонзин има един откровен и суров разговор насаме със себе си пред огледалото. От него тя извлече някои изводи и незабавно се зае да се съобрази с тях, и то с онази решителност, която тя влагаше във всичко. Първият и най-важният от тях беше да не крие повече сивите си коси. „Тялото получи щедро своя дял — каза си тя, — няма за какво да съжалявам. Сега трябва да остарея благоприличие и да не се оставям да се превърна в играчка в ръцете на безскрупулни нехранимайковци.“
Отказа се от апартамента си в Париж, намали до минимум прислугата си, отпрати майчински няколко юноши, привлечени от славата й и дошли да получат от нея една от онези дипломи за възмъжалост, която тя толкова дълго и толкова щедро бе раздавала на младежта. Прекарваше по-голямата част от годината в Клошмерл, почти цялата зима в Лион и реши да се помири с бога. Впрочем тя стори това без низост, гледайки на бога като на същество от нейния свят, което не би могло да й отреди да се роди д’Ешодай д’Азен, хубава и с буен темперамент, и да иска от нея да не се държи като знатна дама с всичките онези предимства, дадени й от нейния произход и природа. Убеждение, толкова дълбоко залегнало в нея, че никога, дори и когато жънеше най-големите си успехи, не беше се отказала съвсем от известни ритуали. Това беше времето, когато се доверяваше на един находчив тълкувател, отец Дьо Латаргел, който познаваше някои властни нужди, вложени от бога в нашето същество. Този йезуит с тънка, малко скептична усмивка се вдъхновяваше от една утилитарна доктрина, поставена в услуга на Църквата: „За предпочитане е — казваше си той — една грешница, останала в религията, отколкото извън нея. И още по-добре е, ако грешницата е някоя голяма личност. Човек изпъква в Рим, когато приведе примери за привързаност към Църквата на високопоставени лица.“
Търсейки някаква глуха линия, баронесата не извърши грешката да се отдаде на лицемерна набожност. Зае се с разни неща от потребност, за деятелност. В Клошмерл като председателка на децата на Мария тя се грижеше за правилния ход на работите в енорията, даваше съвети на кюрето Понос. В Лион ръководеше работилници за бедни жени и девойки, благотворителни комитети, виждаха я често и при архиепископа. Не забравяше, че е била някога хубавата Алфонзин, една от най-чествуваните жени от нейното поколение, и затова беше запазила властен тон, който не търпеше възражение, а пък на бурното си минало дължеше едно волнодумство, което не беше в състояние да ужаси висшите духовници — та нали те не биха могли да достигнат най-високите постове в Църквата, без да са опознали отблизо безсрамията! — но предизвикваше у простодушния Понос чисто селяшко смайване. Все тъй яка, понесла с лекота слаб излишък от тлъстини, последица от изоставянето на правилата на кокетството, баронесата все пак се оплакваше от няколко години насам от отслабване на слуха. Този малък недъг подсилваше още повече високия й аристократичен тон, а в тембъра на гласа й от критичната възраст насам се чувствуваше нещо мъжко. Това изтъкваше още повече резкия й характер.
Синът на Алфонзин, Тристан дьо Куртбиш, по-голям от дъщеря й, след като бе прекарал войната в генералните щабове, се намираше понастоящем в Централна Европа като аташе в посолство.
Младеж с представителна външност, той беше гордостта на майка си. „С тази осанка, която съм му дала, ще се справи навсякъде с всичко. Наследниците трябва само да се държат добре.“ Но пък в замяна на това по времето, когато баронесата се оттегли от светския живот, не виждаше да се очертава никакво предложение за женитба за дъщеря й Естел, вече на двайсет и шест години. Това пораждаше в нея някаква мъчителна прозорливост.
— Питам се — довери тя веднъж на маркиза д’Абена-Тезе — кой ли би пожелал да се обремени с тази отпусната дангалачка!
Впрочем тя признавате вината си за този неуспех. И ето как:
— Прекалено много съм обичала мъжете, драга приятелко; това личи по външността на бедната Естел. Затова и съм могла да изкарам сполучливи само момчета.
И наистина Естел представляваше карикатура на Алфонзин от времето на нейната хубост. От майка си бе наследила здраво телосложение. Но плътта около яките кости малко се тресеше и беше несъразмерно
