разпределена. В това тяло имаше твърде много лимфатичност и недостатъчно ум. Въпреки стихийните си пориви на буйна ездачка баронесата не беше лишена от женственост. Естел, обратно, беше подчертано мъжкарана. Хубавата долна устна на жените от рода д’Ешодай д’Азен, толкова сластно обещаваща, при нея направо се бе превърнала в бърна. Киселото изражение на госпожицата съвсем не подправяше блудкавата й тлъста анемичност. И все пак видът на тези грамади придаде на слабия плам на хилавия Оскар дьо Сен- Шул необичайна буйност. Този кекав благородник инстинктивно потърси в дъщерята на баронесата нещо, което да го допълни — килограмите и сантиметрите в ръста, които не му достигаха, за да бъде истински мъж, достоен за това име. Липсата на всякакви други кандидати ги принуди да го приемат, макар че зад монокъла си, крепен не без мръщене и гримаси, Сен-Шул, почти албинос, въртеше розовото си трескаво око на подплашена птица от кокоша порода. Бракът не беше блестящ, но предлагаше известни изгоди и запазваше достойнството. Оскар дьо Сен-Шул притежаваше в околностите на Клошмерл замък с доста внушителни размери, порядъчно порутен, и земя, която му даваше възможност да живее като рентиер, при условие че харчи разумно. Баронесата не си правеше никакви илюзии по отношение на зет си.
— Той е един неспособник — казваше тя. — От него би могло да се направи един депутат на тяхната Република!
И се бе заела енергично с това.
Най-сетне се чуха предпазливи стъпки на подпетени обуща. Онорин открехна вратата като подвижен крепостен мост, готов да се вдигне. Тя не обичаше да идват в къщи да й отнемат нейното кюре и минаваше за не особено гостоприемна към посетителите. Но с Алфонзин дьо Куртбиш работата беше по-друга. Дори пристигането на архиепископа не би предизвикало по-голяма изненада.
— Нима това е госпожа баронесата? — каза тя. — Господи, това е невъзможно!
— Тук ли е Понос? — запита баронесата с онзи тон, с който би казала „моите хора“.
— Да, тук е, госпожо баронесо! Ами че влезте де, ще отида да го повикам. Седнал е на хлад на сянка в градината.
Тя въведе баронесата, Естел и нейния съпруг в малък и тъмен салон, който не виждаше никога светлина и миришеше на мухъл. Домът на кюрето лъхаше на лула, на вино, на староергенско домакинство и на студена яхния.
— Бога ми — каза баронесата, когато прислужницата излезе, — църковната добродетелност мирише лошо! Какво ще кажете, Оскар?
— Действително, баронесо, добродетелите на нашия добър Понос ухаят малко, как да кажа, демократично. Да, демократично и народно. Ала нашето кюре общува най-вече с простодушните хорица и без съмнение те биха се изненадали, ако пастирът им би миришел на розова вода. По дяволите отива елитът в този век, баронесо! Ние плуваме по разбушувания океан на упадъка! Впрочем мисля, че нашият Понос има благородна душа въпреки, как да кажа, готварския дъх на обвивката, баронесо! Трябва, ако мога така да се изразя, човек да смърди като селяндурите, за да не го дразни миризмата им. Както ми казваше по времето на лудата ни младост моят приятел виконт дьо Кастелсоваж…
— Оскар — сряза го баронесата, — сто пъти вече сте ми повтаряли какво ви е казал по времето на лудата ви младост този виконт дьо Кастелсоваж, за когото винаги съм имала чувството, че е бил голям глупак!
— Добре, баронесо!
— А Понос е друг такъв глупак!
— Точно така, баронесо!
— И вие, Оскар…
— Баронесо?
— Вие сте мой зет, мой приятел. Примирила съм се с това. Естел винаги е вършела само нелепости!
Естел дьо Сен-Шул направи слаб опит да се намеси.
— Но, майко…
— Е, добре, какво, дъще моя? Намирам, че сте твърде туткава! Една Куртбиш, която разполага със съпруг, би трябвало да бъде по-жива.
В този миг с поруменяло от дейността на трудното храносмилане лице влезе кюрето, забързано и разтревожено същевременно.
— Госпожо баронесо — каза той, — голяма чест е за мен…
Ала баронесата нямаше настроение за блудкави любезности.
— Без светена вода, Понос! — отвърна тя. — Седнете и ми отговорете. Аз председателка ли съм на децата на Мария или не?
— Разбира се, госпожо баронесо.
— Не съм ли аз най-голямата благодетелка в енорията?
— Това е безсъмнено.
— Не съм ли аз, Понос, баронеса Алфонзин дьо Куртбиш, родена д’Ешодай д’Азен?
— Да, госпожо баронесо, така е! — отвърна ужасен Понос.
— Склонен ли сте да признаете правата, произтичащи от произхода, или сте се спогодили със санкюлотовците? Нима сте един от онези кръчмарски свещеници, Понос, които твърдят, че дават на религията насоки… Обяснете му, Оскар, не разбирам нищо от политическия ви жаргон.
— Навярно, баронесо, имате предвид това ново демагогско и противолегитимистко християнство, което ласкае масите? Именно за него намеква баронесата, драги ми Попие. Тя би желала да пресече проникването на крайните социални доктрини в религията, които и придават едно, как да кажа, анархистично и вредно направление, якобинско и действително богохулно, което в разрез с нашите стари френски традиции, чиито представители, как да кажа, наследствени и осветени, сме ние тук, помазани представители, драги ми Понос — нали така, баронесо? — ни води право към…
— Е, стига толкова, Оскар! Смятам, че сте разбрали, Понос?
Вълненията през този злополучен ден бяха смазали клошмерлското кюре. Понос беше устроен да следва обикновените, незаплетени пътища, по които Лукавият не е поставил клопки. Той замънка уплашено нещо и няколко пъти направи движението, което съпровождаше „Dominus vobiscum“ [Бог с вами (лат.). — Б. пр.].
— Боже мой, баронесо… Животът ми е чист, не съм проявил нечестива горделивост. Аз съм един смирен благонамерен свещеник. Не виждам защо ми отправяте такива страшни обвинения?
— Как, Понос, нима не разбирате? Какъв беше този тревожен камбанен звън, който вдигна на крак цялата долина? Какъв е този скандал в църквата ви? И нима аз трябва да узнавам за тези неща от чужди хора? Ваше първо задължение, господин свещеник, беше да дойдете да доложите на господарката на замъка в Клошмерл. Замъкът и свещеническият дом, Благородничеството и Църквата, трябва да вървят ръка за ръка, не знаете ли това? Вашата апатия, господин Понос, налива вода в мелницата на тези голтупановци. Значи, ако не си бях дала труд да дойда, нямаше да узная нищо, така ли? Защо не дойдохте?
— Госпожо баронесо, имам само един лош велосипед. На моята възраст не мога вече да изкачвам нагорнищата. Краката ми се подкосяват и се запъхтявам.
— Можехте да поискате да ви услужат с някое от онези бензинови пукала, които се катерят навсякъде, и да се метнете на него. Вие сте един равнодушен бранител на вашата вяра, бедни ми Понос, огорчена съм, че трябва да ви го кажа. И сега какво възнамерявате да правите?
— Тъкмо за това и мислех, госпожо баронесо. Молех бога да ме просветли. Има толкова скандали.
Кюрето Понос въздъхна дълбоко и се хвърли в най-опасното.
— Госпожо баронесо, вие не знаете всичко. Познавате ли младата Роз Бивак от нашите деца на Мария, тъкмо сега навърши осемнайсет години?
— Не е ли това една малка пуйка, доста пълничка, бога ми, която постоянно се изчервява? И дето не пее чак толкова фалшиво, колкото другите гъски от братството?
Кюрето Понос изрази с отчаяна мимика, че не би могъл, без да престъпи християнската любов към ближния, да се съгласи с подобно описание. Все пак той не отрече.
— Е, добре — поде баронесата, — какво е сторило това дете? Би могло да му се даде опрощение и без изповед.
Кюрето Понос се обърка.
