— Дали са му съвсем друго нещо, госпожо баронесо! Трябва да се подготвим за едно зачатие, което няма да бъде… хм… непорочно, уви!
— Какво означава този патос? Да не би да искате да кажете, че е бременна? Ами че тогава кажете го, приятелю. Кажете: направили са му дете. Та на мен не са ли ми правили същото и не съм умряла от това! (Естел, дъще, изправете се!) Направили са дете и на уважаемата ви майка. Това съвсем не е нещо отвратително.
— Не толкова това ме огорчава, госпожо баронесо, колкото липсата на бракосъчетание.
— По дяволите, не ми мина през ум такова нещо!… Е, добре, драги ми Понос, хубави работи вършат вашите деца на Мария! Не знам на какво ги учите в тези ваши събрания!…
— О, госпожо баронесо! — възкликна клошмерлското кюре, до крайна степен изплашено и огорчено.
Много се бе страхувал да предаде тази новина на председателката. Боеше се от упреците й или от нещо още по-лошо — да не би да подаде оставката си. Но баронесата попита:
— Знае ли се кой е фамозният хитрец, който е бил толкова несръчен?
— Искате да кажете, госпожо баронесо, този… хм…
— Да, Понос, да. Не приемайте този целомъдрено свенлив вид. Знаете ли името на този загубеняк, който е откъснал нашата Роз?
— Да, това е Клодиюс Бродкен, госпожо баронесо.
— Какво работи това момче?
— Служи в полка. Дошъл в отпуск през април.
— Ще се ожени за своята Роз. Или ще отиде в затвора, в каторгата. Ще накарам някого да поговори с полковника му. Да не би да мисли този войник, че може да се отнася с нашите деца на Мария като с жени от завладяна страна? По този повод изпратете при мен тази малка Роз Бивак, тази малка, която се навира там, където не й е работата. Трябва да се заемем с нея, за да не би да направи някоя глупост. Изпратете я при мен още утре. В замъка.
Писано е било, че в този ден, празника на свети Рок — толкова пъти чествуван в спокойна тържественост, прилягаща на незлобивия нрав на клошмерлци и на природната приветливост на един край, благоприятен за хубави гроздобери, — писано е било, че в този ден, най-злокобния от всички, Провидението ще се отдръпне от своя слуга, абата Понос, и ще му изпрати от онези неочаквани изпитания, към които достойният свещеник изпитваше такова силно отвращение, че винаги се стараеше да избягва представилите му се подобни случаи, като лишаваше своя селски католицизъм от всякакъв нападателен дух, от всякакви помисли за суетна и недостойна прослава. Абатът Понос не беше от онези неудобни разпалени особи, които сеят навред предизвикателства и братоубийственото семе на сектантството — такива подвизи причиняват повече зло, отколкото добро. Той разчиташе на достойнствата на сговорчивото и жалостиво сърце повече, отколкото на опустошенията на меча и кладата. Знае ли някой цялото онова осъдително честолюбие, което вдъхновява амбициозния героизъм и е разпалвало неукротимата вяра на мрачните апостоли, издигали аутодафетата?
Треперейки пред баронесата, кюрето Понос отправяше към небето неясни призиви, които му подсказваше едно изпълнено с уплаха упование. Те могат да се предадат приблизително така: „Господи, пощади ме, отклони от мен тези изпитания, които отреждаш за твоите любими следовници. Господи, забрави ме. Ако един ден благоволиш да ме поставиш от дясната си страна, съгласен съм да седна на най- крайното място и ще стоя там съвсем смирено. Господи, аз съм само бедното кюре Понос, който не може да разбере отмъщението. Прогласявам така, както мога, твоето царство на справедливостта на добрите клошмерлски лозари, като поддържам слабите си сили благодарение на всекидневната и възстановяваща употреба на божолезки вина. Bonum vinum loetificat… [Bonum vinum loetificat cor hominis (лат.) — хубавото вино развеселява човешкото сърце. — Б. пр.] Господи, ти сам си позволил това, като си дал в дар на Ной първите фиданки. Господи, страдам от ревматизъм, имам тежко храносмилане и ти знаеш всички тези телесни недъзи, които си благоволил да ми изпратиш. Нямам вече бойката ревност на млад викарий. Господи, укроти госпожа баронеса дьо Куртбиш!“
Но мъките на абата Понос още не бяха свършили. Този ден щеше да бъде във всяко отношение изключителен. За втори път през спокойния час на следобедната почивка на вратата на свещеническия дом се почука силно. Чуха се провлечените стъпки на Онорин, която отиваше да отвори, коридорът се изпълни с глъчка — някакви гласове се извисиха до най-високия си диапазон, нещо необичайно за този дом, където изпълненият със сериозност шепот беше правило. На прага на салона се появи възбудената фигура на Тафардел, който кипеше от хапливи сентенции и държеше в ръка листовете, където току-що бе нахвърлил първите изблици на републиканското си възмущение.
Учителят не беше свалил своята прочута панама, като човек, твърдо решен да не отстъпва пред фанатизма и невежеството. При все това, когато видя баронесата, той понечи да се върне назад. И дори, изненадан от присъствието й тук, ако останеше до него, би избягал, но при положение, че това бягство не ангажираше никой друг освен самия него. Ала отстъплението на Тафардел би предизвикало поражението на една голяма партия, която той доблестно представляваше. Това не беше вече просто сблъсък на някакви личности, а на самите принципи с цялата им тежест. Тафардел се беше слял с Революцията и с нейната харта на равенството и избавлението. Човекът на барикадите и на откритата свобода идваше да се бие в собствената му територия с човека на инквизицията, на лицемерната покорност и на прикритите гонения. Без да се съобразява с другите присъствуващи, без дори да ги поздрави, учителят се отправи към Понос с пламенни слова:
— Si vis pacem, para bellum [Ако искаш мир, готви се за война — Б. пр.], господин Понос! Не ще използувам гнусните методи на вашата лойолска секта, не ще ви нападна вероломно. Идвам при вас като достоен противник — в една ръка държа барут, в другата маслиново клонче. Все още има време да се откажете от коварните си намерения, да спрете вашите стражари и да предпочетете мира! Но ако искате война, ще я имате! Оръжията ми са изковани. Избирайте между мира и войната, между свободата на съвестта и репресалиите! Изберете, господин Понос! И внимавайте какво решение ще вземете!
Притиснат между две толкова настървени сили, абатът Понос не знаеше към кой светец да се обърне. Опита се да успокои Тафардел:
— Господин учителю, никога не съм ви притеснявал във вашата преподавателска дейност. Питам се в какво можете да ме упрекнете. Не съм засегнал никого…
Но вдигнатият показалец на Тафардел вече силно подчертаваше една дълбоко човешка максима, допълнена от самия него:
— Trahit sua quemque voluptas… et pissare legitimum! [Всеки го влече собственото удоволствие… и законното желание да пикае. — Б. пр.] Навярно, господине, за да укрепите още повече вашето господство, бихте предпочели да се увеличават както в онези времена на гнет мръсните локви, образувани от препълнените мехури? Това време отмина, господин Понос! Светлината се разстила навред, прогресът крачи неудържимо, отсега нататък народът ще пикае в специално пригодени постройки, държа да ви заявя това! Урината ще мокри плочата и ще се стича в канализацията, господине!
Тази странна кратка реч превишаваше това, което търпението на баронесата можеше да понесе. Още отначалото тя беше подложила Тафардел под прекия огън на страшния си лорнет. И неочаквано, с невиждана наглост, с онзи глас, който бе подчинявал сърцата и бе водил ловните хайки с кучетата, тя каза:
— Кое е това отвратително нищожество?
Скорпион да беше открил в широките си гащи, учителят нямаше да подскочи така. Треперещ от ярост, която караше очилата му да играят зловещо, макар че познаваше по лице баронесата — както всички в Клошмерл, — той извика:
— Кой се осмелява тук да оскърбява един член на преподавателското тяло?
Смешно слаб апостроф, който не беше в състояние да смути борец като баронесата. Когато разбра с кого има работа, тя отвърна с обидно спокойствие:
— Последният от моите лакеи, господин преподавателю, има по-добри познания по вежливост от вас. Никой от моята прислуга не би дръзнал да се изрази по такъв просташки начин като вашия пред баронеса дьо Куртбиш.
