според особените съображения на всяка отделна личност. Трябва много да се поговори и много да се размисли, преди да се вземе становище, а предпочитанията се основават понякога на причини, не всички от които са ясни, нито пък могат да бъдат разкрити. Завистта зорко дебне. Тя ще разедини мълчаливо дори лагера на благочестивите жени.
Кой е победителят — Никола или Туминьон? Хората не могат още да се произнесат. Ще съдят за това едва по-късно — по големината на превръзките им, по продължителността на инвалидността им.
Основен въпрос, изключително вълнуващ: кой трябва да плати строшеното? Туминьон безспорно — казва лагерът на Църквата, който поддържа, че смъртоносният удар върху свети Рок е бил нанесен, нали, от мъжа на Жудит, но той се защищава срещу това твърдение като същински дявол. И кога е станало това впрочем? Във възникналите спорове Тафардел разяснява много неща. Той кара очевидците да му разкажат подробно произшествието и да повторят всички оскърбления.
— Рогоносец ли, казахте? Никола е нарекъл Туминьон рогоносец?
— Няколко пъти дори! — потвърждават Ларудел, Торбейон и другите.
Тогава виждат как Тафардел, за да изрази ликуването си, сваля прочутата си панамена шапка, поздравява с голям замах празната църква и подхвърля това предизвикателство на последните привърженици на мракобесието:
— Господа дьо Лойола [Игнаций де Лойола (1491–1556) — основател на ордена на йезуитите. — Б. пр.], ще падне смях, предварително ви казвам.
Според мнението на Тафардел, учения човек на Клошмерл, изразът рогоносец, отправен така публично, представлява клевета в състояние да нанесе тежка вреда на засегнатите — както на доброто им име, така и на интимните им отношения. Следователно Туминьон и жена му имат право да търсят от Никола щети и загуби. Ако, значи, Църквата рече да го преследва за строшаването на светеца, Туминьон спокойно може да заведе дело:
— Намерили сте си майстора, господин Понос — казва Тафардел вместо сбогом.
След това се отправя към кметството и се залавя веднага за работа. Това произшествие в църквата ще му даде материал за цели две сензационни колони в „Лозарска пробуда“ в Белвил-сюр-Сон. Когато прочетат този прекрасен вестник, хората ще узнаят с възмущение как една почтена търговска съпружеска двойка от Клошмерл бива тласната към развод, може би дори и към убийство от ревност от самите стражари на Църквата. Това е действително нещо ново!
Забелязал ли е някой това? Тогава, когато цял Клошмерл се вълнува, едно единствено лице не се вижда никъде, не може да се открие никъде — Бартелеми Пиешу, кметът. Този пресметлив човек, този проницателен политик — който всъщност е първопричината за цялата тази беда със своя писоар! — отлично знае цената на мълчанието, на отсъствието. Той оставя импулсивните, наивните да избързат и да се изложат. Оставя бъбривците да се наприказват, като очаква да зърне сред океана от празни думи някои полезни отломки от истина. Той мълчи, наблюдава, размишлява, претегля всички „за“ и „против“, преди да почне да движи клошмерлци като пионки върху шахматната дъска на амбициите си.
Бартелеми Пиешу вижда далеч, преследва своя, неизвестна на другите цел, за която знае само Ноеми Пиешу, жена му. Но тази жена е същински гроб. Затворен при това в желязна каса — това е най-голямата скъперница в Клошмерл, най-фалшивият човек, а това я е превърнало в най-полезната жена, която съдбата може да отреди на един кмет, в чиято община хората са буйни и трудно се водят. Добър съветник е тази Ноеми, същинска мравка, която все събира и никога не се уморява да трупа, като дори отива твърде далеч, та понякога трябва да я въздържат, защото греши в сметките си от прекалени сметки. Винаги готова да скара две семейства, ако от това може да спечели едно екю, да скочи от леглото още в тъмни зори, за да издебне някоя слугиня. Една жена, твърде взискателна към труда на другите, която счита, че е получила полагаемото си само когато изцеди и последната им капка пот, с една дума, прекалено обладана от стремеж за бърза печалба, ето единственият й недостатък. С такъв недостатък тя би създала богатство дори на някои нещастници, разорени от разни разсипници. И тъй като не е принуден да държи под око всичко, Бартелеми Пиешу може да отсъствува и да се занимава с важните си работи, като поверява изцяло ръководството на Ноеми. И то такова здраво ръководство, че хората често идват при него да се оплачат от суровостта на жена му. Заварват кмета винаги склонен да понамали нещо, без да се бои от загуба. Тези отстъпки са му създали име на сговорчив човек, гостоприемен, а не „куче“ за дребните хорица, чудесна репутация, която се дължи на начина му да казва, повдигайки рамене: „Жената е сторила това! А пък жените, нали знаете…“ За Пиешу обикновено казват: „Ако не беше жена му…“ Той има голяма полза от нея при уреждане на работите си, без да настройва срещу себе си общественото мнение.
Друга една изгода от Ноеми — тя не е никак ревнива. Една жена, която никак не се интересува от проблема на леглото, често пъти толкова важен за семейството. Никога не се е забавлявала в леглото. През първите години на брака си, естествено, и тя желаеше да разбере всичко. Отначало от любопитство, сетне от честолюбие, после от скъперничество, както става винаги в такива случаи като нейния. Тъй като беше богата и се бе омъжила за Бартелеми Пиешу, чието единствено богатство беше физиката му — висок, хубав момък, с репутация на способен човек, тя не искаше да бъде мината. Но трябваше да признае, че Бартелеми Пиешу беше акуратен в сделките си. Беше я взел за парите й, нещо твърде допустимо, но пък й се отплащаше за това, особено в началото. А това беше наистина достойнство, защото Ноеми не само не изпитваше, но и не доставяше никакво удоволствие при тая работа. И все пак в продължение на няколко години тя счете, че по задължение трябва да прибира редовно този приход от зестрата си. До деня, в който след раждането на двете й деца, Гюстав и Франсин Пиешу, накара Бартелеми да я остави оттук нататък на мира. Заяви му, че е достатъчно заета с поддържането на къщата — с децата, слугите, кухнята, прането и сметките, — за да си губи времето за сън с глупости, които знаела наизуст. Даде му да разбере, на Бартелеми, че ако срещне същества, на които „това им доставя удоволствие“, предоставяше му пълна свобода. „Това ще бъде една работа по-малко за мен.“ Започна отново да ходи ревностно на църква и скъперничеството й нарасна още повече — именно в това се състоеше нейната наслада.
Това вдигане на ипотеките беше добре дошло за Бартелеми. Жена му бе винаги една ръбеста кранта без особена привлекателност, която би изхвърлил на пътечката между леглото и стената, ако той не притежаваше силно развито чувство за дълг. След раждането на децата Ноеми отчайващо се съсухри. Дори такъв трудолюбив човек като Бартелеми най-сетне взе да се мръщи, когато се залавяше със съпружеските си задължения — трябваше да започва отново по няколко пъти. Затова се зарадва на пълното безделие през нощта, което му предоставяше запаси от енергия. Жените винаги му бяха обръщали внимание. С навлизането си постепенно във възраст почестите му възвръщаха предимствата, които годините му отнемаха. Общински съветник, след това кмет, на Пиешу винаги му се предлагаха удобни случаи. Ако понякога, случайно притиснат от нуждата, налиташе на Ноеми, тя му казваше: „Няма ли да се откажеш най- сетне от тези твои маниери?“ И то с такава студенина, че би трябвало да притежава целия онзи стихиен плам на младите хора, за да упорствува. Впрочем още от отдавна — за времето, за което говорим — той се пазеше от импровизирани неща, като влагаше дори в любовните си работи онази предвидливост, която представляваше неговата сила. От дълго време Бартелеми Пиешу гледаше на жена си като на интендант, който би могъл да бъде негов съдружник в някои неща. Ала Ноеми все тъй изискваше да спят в общо легло. Защото за нея това беше привилегия на съпруга, отличаваща я от случайните жени, до които мъжът й можеше да прибегне. Защото намираше, че това съседство е удобно за разговори върху бъдещите планове, зиме, когато нощите са дълги. Най-сетне съжителството заместваше изгодно поддържането на печка в стаята. Доста чувствителна икономия.
Време е да разкрием големия план на Бартелеми Пиешу — до три години да стане сенатор на мястото на господин Проспер Луеш, настоящ сенатор, известен в добре осведомените среди като забележително вдетинен старец. Отслабването на умствените му способности не би представлявало сериозна пречка за възобновяване на мандата му, ако в противовес на това не бе удвоил проявите на една твърде скандална дейност. Старикът се интересува от момиченца по един много доброжелателен начин, но който все пак не може да бъде наречен филантропичен. Налага се от време на време да го затварят в някое болнично заведение, за да го отърват от яростното възмущение на някои личности и от искания за парични обезщетения, които да възмездят младите непълнолетни създания за неведението, загубено вследствие известни потайни демонстрации, впрочем чисто зрелищни. Тези похождения, потулвани досега, рискуват да нанесат значителна вреда на партията. Безспорно господин Проспер Луеш може да запелтечи, че неговият
