Когато би дванайсет часът, тълпата по главната улица на Клошмерл почна бавно да се разотива на малки групи — лицата бяха престорено изумени и хората с немного висок глас изказваха някои разсъждения, все още предпазливи, жалостиви, но тайно изпълнени с огромна радост — тази знаменита история в църквата превръщаше празника на свети Рок през 1923 година в най-паметния празник, който градецът помнеше. Запасили се добре със сведения и ужасяващи подробности, хората бързаха да се приберат по домовете си, за да подхванат без никакви задръжки коментариите под влиянието на личното си пристрастие.
В Клошмерл, трябва отново да припомним това, жителите страдат малко от скука. Обикновено никой не чувствува това. Едва когато стане някаква подобна неочаквана история, може да се забележи разликата между еднообразния живот и живота, в който наистина се случва нещо. Скандалът в църквата беше една типична клошмерлска работа, която засягаше само посветените, един вид семейна работа.
В историите от този род човек може да съсредоточи така силно вниманието си, че да не изпусне нищо от безценната същност на събитието. Именно това почувствува и цял Клошмерл, та чак сърцето му потръпна от гордост и надежда.
Нека отбележим, че времето беше много подходящо за успеха на скандала. Ако същият скандал беше станал по гроздобер, щеше да бъде обречен на неуспех. Първо да приготвим виното си, щяха да кажат клошмерлци и щяха да оставят Туминьон, Никола, Пюте, кюрето и останалите да се оправят сами. Ала скандалът по една щастлива случайност избухна сред най-голямото безделие, в един празен период, и то тъкмо когато всички се канеха да седнат на трапезата, в ден, когато бяха поставили малките чинии в големите и бяха измъкнали старите бутилки от избите. Цялата тая история беше прекрасна, истински дар от небето! И то не някаква дреболия без бъдеще, някаква нищожна разправия между тази и онази къща, между тази и онази група, както често стават такива работи и пропадат още в зародиш, а една хубава история, солидна, с големи подкладки, която заангажираше мнението на всеки в градеца. Най-сетне това беше една славна заплетена история, дявол да го вземе, и не можеше да свърши току-така, всички разбираха това.
Клошмерлци седнаха на трапезата с добър апетит, спокойни, че са осигурили развлеченията си за месеци наред, и с основание горди, че могат да поднесат на гостите си, дошли от съседните села, една съвсем прясна история, която щеше да се разчуе из целия департамент. Щастие е, че се случиха тук другоселци, казваха си те. Каквито са си завистливи хората, никога нямаше да повярват, че Никола и Туминьон наистина са се били в църквата и че свети Рок е пострадал здравата при разправията. Един светец, блъснат в съд за светена вода със съвместните усилия на един швейцарец и на един еретик, такова нещо не се случваше всеки ден. За щастие, другоселците можеха да свидетелствуват за това.
Щом клошмерлци седнаха на трапезата по домовете си, над градеца легна тежката задуха на знойното пладне — не полъхваше и най-слаб повей. Целият град миришеше на топъл хляб, на препържена каша и на вкусни яхнии. Погледът не издържаше небесната синева, а слънцето се стоварваше като сопа върху главите, налени с кръв от обилното ядене и пиене. Никой не дръзваше да излезе вън от прохладните къщи. Мухите, които бръмчаха над купищата смет, бяха завладели градеца — без тях той щеше да изглежда безжизнен.
Нека се възползуваме от временното затишие, настъпило вследствие усърдното храносмилане, за да направим една първа равносметка на този отвратителен предобед, който ще има по-късно драматични последици.
Ако подредим нещата според степента на значението им, би трябвало да разгледаме първо печалното произшествие със свети Рок. Гипсовата статуя на свети Рок бе ударена по невнимание и завърши съществуванието си в светена вода, което представлява утешителен край за лика на един светец. Ала великолепната статуя беше дар от баронеса дьо Куртбиш, поднесен през 1917 година, когато тя се установи за постоянно в градеца. Баронесата беше поръчала статуята в Лион при специалисти по църковни статуи, лични доставчици на архиепископа. Беше платила за нея две хиляди сто и петдесет франка, огромна сума за едно благочестиво дело. Подобен разход позволяваше на господарката на замъка да счита, че се е разплатила веднъж завинаги и че си е осигурила веднъж завинаги тежест — всички схващаха това.
От 1917 година насам животът поскъпна толкова много, че една статуя с тези размери навярно ще струва около три хиляди през 1923, цифра, която кара клошмерлци да се позамислят. И още нещо — да се дават луди пари за светци, та сетне да ги трошат разни там пияници (някои твърдят, че и Никола бил пил), това не е никак обнадеждващо. И тъй, поставя се въпросът: ще бъде ли лишен град Клошмерл от своя свети Рок? Това ще бъде за първи път от пет века насам. Положение, което не може да бъде допуснато.
— Ами ако поставим отново предишния?
Навярно в някой таван все още се търкаля старият свети Рок. Но той, старият, беше толкова жалък, че беше загубил всякакво влияние над духа на вярващите, а продължителният престой сред праха и влагата сигурно не му е възвърнал някогашните хубави цветове. Тогава, някакъв светец второ качество ли? Лошо разрешение. Благочестието, каквото и да се каже, е свързано с разкоша, молитвите често са право пропорционални на величината на идола. В този кът на френската провинция, където се отнасят с голямо уважение към парите, хората не биха могли да се отнасят към един малък долнокачествен светия от пет- шестстотин франка със същата почит, с която биха се отнесли към някой величествен светия от три хиляди франка. С една дума, въпросът е висящ.
Да поговорим за личностите. Авторитетът на клошмерлското кюре е засегнат, това е несъмнено. Анзелм Ламолир, един от старите лъвове, който не приказва току-така и е по-скоро на страната на кюретата, защото кюретата са на страната на установения ред, а именно собствеността, а пък той е най-големият собственик в Клошмерл след Бартелеми Пиешу, негов пръв съперник, та този Анзелм Ламолир казал най- безцеремонно:
— Сигурно Понос се е пулил като глупак.
Всичко това няма лоши отражения върху дейността на клошмерлското кюре в професионално отношение — опрощение, последно миросване и прочие. Но това ще му нанесе вреда в стопанско отношение — приходите му ще намалят. Ако това се бе случило преди десет години, Понос щеше да изкупи нетактичната си постъпка, като отива да си посръбва още по-често при Торбейон. Обаче черният му дроб и стомахът се отказваха от подобна апостолска дейност. Ако нямаше умиращи, които при преминаването си в другия свят да не желаят да се освободят от всички митнически такси, положението на кюрето щеше да бъде тежко. За щастие, има винаги умиращи, които ги хваща страх, когато напускат компанията. Положението на един човек, който издава паспортите за оня свят, не ще може да бъде истински разклатено дотогава, докато хората ще се боят от неизвестното. Кроткият Понос ще продължи да упражнява диктатурата си, която ще се крепи на ужаса. Скромен и търпелив, той оставя гордите хора да богохулствуват, докато се намират още в разцвета на силите си, но ги чака на завоя, когато великата косачка се показва със своя смразяващ кръвта ироничен смях, с празните си очни кухини и скелетът й протраква край леглото. Той служи на един Господар, който е казал: „Моето царство не е на този свят.“ Неговото влияние, на Понос, започва с болестта и затова той се появява винаги там, където действува и доктор Мурай, нещо, което дразни много последния. Веднъж той изръмжал:
— А, ето ви и вас, гробарю. Изглежда, че мирише на умряло, а?
— Ей, богу, докторе — отвърнал смирено кюрето Понос, който умее да отговаря както трябва, когато не е на амвона, — идвам да довърша това, което вие така добре започнахте. Отстъпвам ви цялата заслуга.
Тогава, побеснял, доктор Мурай изкрещял:
— Ще ми паднете в ръцете, байно!
— Примирил съм се с това, докторе. Но и вие ще паднете, и то без да се дърпате, в моите, това е не по-малко сигурно — възразил Понос уверено и благо.
Доктор Мурай се опитал да го наддума:
— Дявол да го вземе, попе, няма да ви падна жив в ръцете!
Но Понос невъзмутимо отвърнал:
— Животът не е нищо, докторе. Силата на Църквата, това са гробищата — тя слива в своето лоно неверниците и праведниците. Двайсет години след вашата смърт никой вече няма да знае дали приживе не сте били добър католик. Църквата ще ви има in vitam aeternam [Във вечния живот (лат.) — Б. пр.],
