две еднакви части.
— Ей такива…
На свой ред госпожа Фуаш прилепи свитите си юмруци, за да си представи тези чудовищни форми, които надхвърляха границите на въображението.
— Ей такива! — изстена почтената търговка на тютюн с безкрайно отчаяние. — Това е ужасно, което ми казвате, госпожо Никола!… Докторът видя ли ги? Какво мисли за това?… Няма да остане така осакатен, нали, милият ви господин Никола? Каква загуба ще бъде за енорията, ако такъв хубав мъж като него не би могъл вече да се върне в църквата в униформа! Не ще и дума, че тъкмо представителната му външност е породила завист, нека си го кажем — в неделните дни човек не се насищаше да му се любува… Веднъж — говоря ви за отдавнашни неща — на моя Адриен също му се подуха вследствие силен напън. Но те наистина бяха много по-малки — като кокоши яйца от дребната порода… Докато пък при вас… Ей такива, казвате?… Просто да не повярваш, бедна моя мила госпожо! Навярно е съвсем съсипан от тази беда вашият господин Никола? Напълно бил импотентен, разправят, а?
— Трябва да лежи неподвижно. Нали знаете мъжете. Всичко се крепи на това при тях. Отразява се на цялото им тяло, както казва докторът.
— Разбира се, нали! Чудно нещо, каквито са силни, как могат да бъдат толкова крехки на едно място! А пък и много е изложено на удар, като си помисли човек!… Как го лекувате?
— Пълен покой в леглото, и компреси — мажат се с някакви лекарства и трябва да се държат в памук и да не се тръскат. Тази работа ме тревожи, много се вълнувам.
— Това е съвсем понятно. Да, наистина ви съжалявам!…
— Имах си и без туй достатъчно грижи с моите разширени вени и хернията си. А и Никола въпреки здравия си вид страда от коремно разстройство и лумбаго.
— Всеки си има своите болки, така е! Но защо стоите права? Елате седнете, мила моя. Ще пиете чашка кафе с мен, нали, да се посъвземете. Тъкмо приготвих съвсем прясно. Разтревожена сте от подуването, напълно ви разбирам. Целите са посинели, казвате? Не бива да унивате, бедна мила госпожо! Ами че минете отсам, госпожо Никола! Като оставя вратата отворена, ще виждам кой влиза. Ще трябва час по час да ставам, но това няма да ни попречи да разговаряме…
Простодушна женица, дошла да купи тютюн за мъжа си, госпожа Никола стана жертва на съчувствените излияния на госпожа Фуаш, излияния, които в Клошмерл минаваха за проява на най-висока светска изтънченост. Смятаха продавачката на тютюн за много възпитана личност, от добро семейство, изпаднала неочаквано в бедствено положение след смъртта на едни образцов съпруг, призван за най-високи административни длъжности. Госпожа Фуаш си служеше съвършено с известна патетичност, която много трогваше добрите женици, а репутацията и на личност с изискани обноски вдъхваше доверие. Всепризнато беше, че никой в градеца не можеше по-добре от нея да разбере всеки и да му даде разумен съвет. „Какво ли не съм видяла! — казваше тя. — И при това в доброто общество, мила моя! На баловете на Лионската префектура, с най-отбрания свят, отивах на тях, драга моя госпожо, така, както вие влизате в моя магазин. Но всичко се промени това е; и като си помисля, че бях толкова близка с жената на префекта от онова време, просто както говоря сега с вас, а ето че на стари години трябва да свивам фунийки, кажете ми само! Наистина от високо слязох, мога да се похваля с това, но твърде тъжно е, като си помисли човек… Най-сетне това е животът! В злочестината трябва да съумеем да стоим над нея, както се казва!“ Тези думи предават накратко почти цялата легенда, измислена и разпространена от самата госпожа Фуаш. Легенда, в която имаше известни преувеличения. На времето Адриен Фуаш наистина служеше в Лионската префектура, само че на длъжност портиер. На тази си служба, заемана от него в продължение на двайсет години, той се отличи с неизтощимата си издръжливост в игра на карти, способността да изпива по дузина чашки абсент всеки ден и забележителната си сръчност на билярд, качества, които превръщаха този човек с каскет в необходим компаньон на писарушките, постоянни посетители на кафенето. И понеже пък от своя страна госпожа Фуаш се наемаше на драго сърце с любовните поръчения на тези господа от канцелариите — получаваше писма за тях скришом от жените им, — семейство Фуаш се радваше на всеобща почит и беше съумяло да направи тъй, че всички тези хора да се чувствуват задължени към него. Когато Фуаш изпадна в делириум тременс [Състояние на безсъзнание и бълнуване, придружено с треперене на тялото и крайниците у алкохолиците. — Б. пр.] и скоро след това умря, приеха, че този печален край бе последица от преданата му служба. Дадоха тютюнопродавница на вдовицата му, имайки предвид, че тя знаеше тайни, които биха предизвикали драми в двайсет семейства.
Госпожа Фуаш се настани на седалката в Клошмерл с достойнството на знатна дама, която наскоро е преживяла жесток удар. Малко по малко тя възвеличи прекомерно своето минало. Някои твърде невежи нейни езикови похвати биха могли да разкрият прекалено богатото й въображение. Но на клошмерлци, що се отнася до класическите езикови обрати, им липсваше компетентност, а техният начин на изразяване си имаше свои характерни тънкости. Знатният произход на госпожа Фуаш не бе поставен под съмнение, защото това беше изгодно за местното честолюбие. Поставена над тривиалното, на госпожа Фуаш се доверяваха най-интимните тайни. А тя твърде разумно се грижеше за разпределението им.
И този път благодарение на усърдието на достопочтената продавачка на тютюн всички жени в Клошмерл скоро научиха за мъчителната беда, сполетяла долната част [Непреводима игра на думи: oeuvres vives на френски е морско понятие, което означава потопена част на кораба, а в буквален превод — живи дела, деяния. — Б. пр.] на Никола. Злочестината му породи вълна от съчувствие към него. Десет дни по- късно, когато швейцарецът се появи отново по главната улица, като пристъпваше предпазливо и се опираше на бастун, трогнатите от вида му жени си подхвърляха след него от прозорец на прозорец, издигнали към небето притиснатите си един до друг юмруци:
— Ей такива…
— Представете си само!
— Просто не смее да си ги представи човек…
— Да, имате право, не смее да си ги представи!
— Навярно представляват страшна гледка! — казваше по-високо от другите Каролин Лалиш от долната махала, като въздишаше ужасена. Но тези преструвки не можеха да измамят никого, защото всички знаеха, че Каролин Лалиш е най-любопитната жена в Клошмерл, сто пъти залавяна да гледа скришом през дупките на ключалките.
Натъртените жлези на Никола придобиха широка известност, новите им размери занимаваха много умовете на жените. Госпожа Фуаш подхранваше с малки подмятания любопитството — чрез умело дозирани клюки. И когато един ден забеляза, че интересът спада, тя подхвърли друга голяма новина:
— А сега пък кожата им почнала да се бели!
Така общественото любопитство отново се разпали.
Роз Бивак отива при баронесата по пътя, който лъкатуши в продължение на четири километра между Клошмерл и гордия замък на Куртбишеви, построен в окрайнината на най-близката гора, на чийто фон се и откроява. Оттам той надменно властвува над долината и в продължение на векове погледите на смирените клошмерлци са се отправяли неволно нагоре към замъка, който те са считали като неизбежна връзка между тяхното обществено положение и небето. В съзнанието на Роз Бивак е останало нещо от тази представа. Малката е изпълнена с покорност, и то до такава степен, че не е разбрала от толкова вида покорности, втълпявани й отвред, кои да предпочете и кои да отхвърли. Именно тази похвална послушност е причина за позора й. Защото, подчинявайки се по този начин на всичко и на всички, тя се е подчинила съвсем простичко и на Клодиюс Бродкен, без много-много да направи разлика между това подчинение и другите, които всъщност не и тежат. Тази малка Роз Бивак съвсем прилича на своите прабаби, онези жени от средновековието, незначителни, потъващи веднага в забрава през целия този низ от векове в същата тази долина на Клошмерл, където са вършели потайните си работи, раждали са, кърмели са и са се мъчили като добитъка в обора, без да разсъждават, без да се бунтуват, и накрая са си отивали от света, където присъствието им е минавало незабележимо, без да са разбрали много нещо от невероятната одисея на размножаването, която ги е създала и е поддържала живота им. Съвсем прилича на онези жени от миналите времена малката Роз Бивак — като тях тя не мисли много и никога не умува, подчинена на мъжете, на влиянието на луната, на рутината, на повелите на природата и на установените потребности, защото е приучена на пасивна покорност. И затова не изпитва нито угризения, нито в действителност тревога. Само
