малко е учудена, защото й се случват удивителни работи, но това учудване отстъпва пред чувството на неотменима предопределеност, достигнало непокътнато и до нея, едно от най-силните чувства на човечеството. Тя върви и си мисли: „Добре де, какво…“ и „Добре де, това е…“ — изрази, които представляват полюсите на умствената й дейност, прекъсвани понякога от „Чудна работа…“ и „Нищо не мога да сторя, какво сега…“ Дори не е съвсем сигурно, че тя наистина мисли. Тези думи отразяват по-скоро лутаниците на една мисъл в такова зародишно състояние, че тя дори не може да прозре широтата, до която мисълта е способна да достигне. Роз Бивак е цялата изпълнена, пронизана от приятни трепети, породени от сияйното небе, от свежия въздух, от слънцето, от красотата на природата, ала тези усещания, които тялото й чувствува, не подхранват никакви размишления в мозъка й. Вижда един гущер в краката си, малка зелена светкавица. Казва си: „Едно малко гущерче!“ Стига до един кръстопът, колебае се, решава: „Да, оттук трябва, това е правият път!“ Поти се и мълви: „Горещо е, няма какво!“ Чрез тези забележки тя е обхванала и е изразила цялостно отношението си към гущерчето, горещината и колебанията си.
Има хора, които казват, че е виновна и глупава, малката Роз Бивак, девойка-майка, едва осемнайсетгодишна. Но като я гледам как крачи сама по пътя, здрава и свежа, с неопределената си усмивка, смесица от животинство и младост, намирам я трогателна и почти красива, и прелестно смела, тази малка Бивак, която приема съдбата си, без да рита срещу нея, защото добре знае, знае със сигурност — тя, която нищо не знае! — че никой не може да си играе нечестно с една човешка съдба и че съдбата на жената е цялостно осъществена, ще не ще, само когато момичето стане жена и сътрудничи с цялата си жизнена сила във великата родилия на света.
Тя е по селски хубава, по своему грациозна, тази простовата, малко тромава девойка, така добре сложена за работите, които я чакат, със силните си ръце, с яките си крака, с широкия си таз, с издутата си гръд. Трудно би било за всеки, който ще я види такава, каквато аз я виждам, да не бъде трогнат от толкова простодушна смелост, да не й се усмихне, да не я понасърчи. Тя крачи с твърда и спокойна стъпка, нейното малко грубовато лице е озарено от някакво величествено сияние от това, което се извършва вътре в нея — крачи самата младост с безразсъдната си самоувереност, с начеващата си сила, с младежката си и неизбежна неразумност, без които всичко би се свършило в един свят, поверен на старците. Тя крачи — и всъщност минава вечната илюзия, а илюзията е истината на хората, тяхната бедна истина. Да, смелост, малка моя Роз Бивак, малка носителко на мъки, на бъдеще и на живот, смелост, защото пътят е дълъг, а това е едно толкова безполезно пътешествие!
Тя върви без угризения и без тревоги, но е смутена, нашата Роз Бивак, смущава се при мисълта, че ще се озове пред баронесата. И ето че вече влиза в замъка, изкачва се по величественото стълбище, ето, отвеждат я до прага на едно голямо помещение, по-хубаво и по-богато наредено дори от вътрешността на църква. Тя не смее да стъпи на блестящия и опасен паркет. Един властен глас я кара да извърне глава. Баронесата й заговаря:
— Вие ли сте Роз Бивак? Приближете се, момичето ми. Казаха ми, че онзи Клодиюс Бродкен ви е нагласил така, нали?
Смутена и изчервена, младата грешница признава.
— Да, той, госпожо баронесо.
— Моите поздравления, госпожице! Напирало ви е отвътре, изглежда! И какво ви разправи този момък, за да ви прелъсти? Бихте ли ми обяснили?
Обяснението не е по силите на Роз Бивак и изразните й средства. Тя отвръща:
— Той не ми разправи нищо, госпожо баронесо…
— Не ви е разправил нищо? И таз добра! Ами тогава?
Изтласкана до последните си позиции, малката се изчервява още по-силно. После обяснява по най- прост и искрен начин как се е поддала.
— Той не ми разправи нищо… Той ми прави…
Този отговор, който й припомня времето, когато самата тя не се е залъгвала с приказки, обърква баронесата. Ала тя упорствува, все още строга:
— Той й правил, виж я ти! Правил ви е, защото вие сте го оставили да прави, малка гъска такава!
— Не можех да му попреча, госпожо баронесо — казва простодушно бившето дете на Мария.
— Но тогава, глупачке — извиква баронесата, — първият срещнат лигльо може да получи всичко от вас, така ли? Погледнете ме, госпожице. Отговорете.
На този упрек Роз Бивак противопоставя силата на убеждаването. Съзнанието, че казва истината, й вдъхва смелост:
— О, не, госпожо баронесо! Още колко други момчета се въртяха около мен! Никога не съм ги послушала… Но с Клодиюс някак си ми е по-друго.
Баронесата разпознава гласа на страстта. Тя затваря очи и потъва в спомени, които изобилствуват с подобни случаи на непреодолима слабост. Когато отново ги отваря, по лицето й е изписано снизхождение. Само с един поглед, поглед на познавач, тя преценява Роз Бивак, трътлеста и свежа.
— Добра малка кобилка! — казва тя, като я погалва по бузата. — Я ми кажете, дете мое, говори ли ви за женитба този хубавец, на който не може да се устои?
— Клодиюс сигурно ще се съгласи да се съберем, но Оноре и Матюрен не могат да се разберат за заграденото лозе на Бон-Пант.
Роз Бивак изведнъж заговорва с уверен тон — алчността заедно с покорността е един от основните инстинкти, които е унаследила от жените от нейната порода. Същинска земевладелка е тази малка, която, макар и млада, знае стойността на едно лозе с хубаво изложение. А баронесата, напротив, няма представа за това, тъй като е твърде знатна дама, за да седне да проявява дребнавост. Роз Бивак трябва да й обясни причината за спора между двете семейства. И сега върши тъкмо това, плачейки като същинска Мария- Магдалена. Докато я слуша, баронесата забелязва, че този порой от сълзи не разваля чертите на лицето й. „Щастлива възраст — мисли си тя. — Ако се разплача по същия начин, бих се нагласила много хубаво. Трябва да си млад, за да си позволиш да страдаш…“
И приключва:
— Бъдете спокойно, дете мое. Ще отида да раздрусам тези пинтии, и то много скоро. Ще си го имате, вашия Клодиюс, и лозето отгоре, обещавам ви.
Сетне казва на себе си:
— Ще се заема да сложа малко ред в този край на нехранимайковци.
Оглежда още веднъж Роз Бивак, толкова простичка, разведрена, която току-що преминалият дъжд е посмачкал. „Прелестно глупавичка и толкова естествена!“ И когато я отпраща, й казва:
— А пък аз ще бъда кръстницата. Но за в бъдеще внимавайте, дяволче такова!
Усмихва се и добавя:
— Впрочем тогава няма да има вече значение. Има значение само веднъж. И всъщност това е един хубав начин да се ожени човек по-рано. Онези, които са чакали твърде много, се колебаят да направят решителната крачка. Жените имат нужда от толкова много безразсъдство…
Тези думи не са предназначени за малката Роз Бивак, която вече се отдалечава, а и не би ги разбрала. Сега само нейният Клодиюс й е в главата. Уговорили са се да я чака на шосето, на половината път между замъка и градеца.
— Какво ти каза, лошо или добро? — пита Клодиюс още щом я вижда.
Роз Бивак разправя по свой начин срещата, а Клодиюс, който я е прегърнал високо, до гърдите, я целува по бузата.
— Е, доволна ли си? — пита той.
— Oh, oua! [(Фр. диал.) — О, да! — Б. пр.]
— Видя ли, като ме послуша, сега ще се омъжиш преди другите.
— Avoua ta, mon Claudius! [(Фр. диал.) — С теб, мой Клодиюс! — Б. пр.] — отвръща тя тихо, премаляла.
Те се гледат, те са щастливи. Денят е прекрасен, много горещ. Термометърът навярно показва трийсет градуса на сянка. Нямат какво повече да си доверят. Слушат доброжелателния концерт, който птиците дават в тяхна чест. Вървят мълчаливо. Клодиюс казва:
— Още три седмици такова време, и виното ще стане екстра!
