Иполит Фонсиман беше хванал ангина. Този висок хубав момък имаше нежно гърло. От няколко дни вече той пазеше стаята, а това създаваше грижи на Адел Торбейон. Не само грижи, би трябвало да добавим, но също така и удоволствие, и изкушение. Грижи — като хазайка, която поемаше отговорност за всеки болен под нейния покрив. Удоволствие — понеже Фонсиман през това време, докато не излизаше от стаята си, се изплъзваше от влиянието на една друга жена. И най-сетне изкушение — защото Адел Торбейон тайно хранеше към своя пансионер твърде нежно чувство, породено не само от физиката на секретаря на съда, но и от желание да вземе превес над Жудит Туминьон, ненавижданата съперница победителка. Тази мисъл за отмъщение, която дремеше от години в нея, представляваше може би основната причина за влечението й към Фонсиман. Много жени ще разберат това чувство.
Една сутрин, докато Артюр Торбейон се намираше в избата, зает с пълненето на бутилки с вино, Адел Торбейон се качи в стаята на Иполит Фонсиман да му занесе някакво горещо лекарство за гаргара, приготвено по предписанията на доктор Мурай. („Не може човек да изостави това момче и ако то чака само на своята Жудит да го гледа, може и да умре, горкото!“). От предния ден духаше лош югозападен вятър, предвестник на буря, но тя все още не се разразяваше и всички отпуснати фибри на Адел Торбейон зовяха нещо, което би сложило край на тази отпадналост, на тази потиснатост, която сковаваше краката и стягаше гърдите й. Това беше някакво смътно желание да избухне в сълзи, да се почувствува беззащитна, да въздиша и да надава несвързани викове.
Тя влезе в стаята и се приближи към леглото, където страдащият Фонсиман усещаше как силите му се възвръщат, стимулирани от трескави блянове. Появата на хазяйката му така навреме конкретизира бляновете му, че той обгърна бедрата на Адел Торбейон — а те бяха широки и яки, и много приятни за пипане — с онова изражение на капризно и болно дете, което има нужда да бъде глезено. Неизказана, успокояваща сладост заля тялото на Адел Торбейон, сякаш най-сетне бурята се разразяваше и първите едри дъждовни капки освежаваха изгарящата й кожа. На възмущението й му липсваше сила.
— Не мислите какво правите, господин Иполит! — промълви тя недостатъчно строго.
— Напротив, твърде много мисля за това, хубава Адел! — отвърна хитрецът, възползувайки се от затрудненото положение на хазяйката си, която държеше подноса, за да отиде още по-далеч в действията си.
И за да докаже, че сочната личност наистина изпълваше мислите му, той й разкри недвусмисленото доказателство за това. Всяка клетва в сравнение с него би била смешно слаба. Силно смутена, кръчмарката се опита да брани честта на Артюр Торбейон с импровизирани доводи, които бяха доста несъстоятелни:
— Но помислете, господин Иполит, цялата кръчма долу е пълна с хора!
— Тъкмо затова, хубава Адел — каза покоряващо коварният млад човек, — не бива да караме хората да чакат!
С ловко движение той спусна резето, което можеше да се достигне откъм горната част на леглото.
— Затваряте ли ме, господин Иполит, това не е хубаво! — прошепна кръчмарката.
След като за всеки случай си запази това алиби, без повече превземки, като истинска търговка, която знае добре цената на времето, Адел Торбейон кротичко се предаде. Тази добра жена криеше под равнодушния си вид и невзрачните си тоалети истински таланти и прекрасни телесни изненади, много подкрепителни за един възстановяващ силите си човек, които секретарят на съда оцени високо след дългите дни диета. За кръчмарката изпитаното удоволствие беше не по-слабо. Фонсиман проявяваше много добри, вещи маниери в любовта, онова изкуство на нюансите, на преходите, онова находчиво превъзходство на мъжете, които работят всекидневно с мозъка си. („Какво нещо е интелигентността, във всичко си личи!“, мислеше смътно Адел, докато изживяваше насладата. И изведнъж една мисъл просветна в подсъзнанието й, подготви апотеоза на блаженството й: „А пък Артюр пълни бутилките с вино…“) Да, този изкусен, този очарователен Фонсиман беше нещо по-друго от Артюр Торбейон, който беше як мъж наистина, но зле използуваше силата си и беше лишен от всякакво въображение.
— Все пак — каза след това Адел Торбейон със закъснял срам, докато вълнението на щедрата й гръд се успокояваше, — все пак никога не можех да допусна това от вас, господин Иполит!
Тези двусмислени думи можеха да бъдат или похвала, или снизходителен упрек. Ала Фонсиман беше получил в отплата твърде много, за да изпита каквато и да е тревога. Убеден в това, той си позволи да бъде престорено скромен:
— Не сте ли твърде разочарована, бедна моя Адел? — запята я той лицемерно, и то с такова изражение, сякаш я съжаляваше и същевременно се извиняваше.
Кръчмарката падна в клопката, която суетността на хубавия момък й постави. Изненадана, че едно дълго отлагано нещо бе извършено толкова просто, тя беше все още изпълнена с доволство и благодарност. И тази признателност тя изрази по следния начин:
— О, господин Иполит, веднага се вижда, че имате образование!
— Толкова, колкото да държа писалката ли?
— Ах, какъв сте хитрец все пак! — каза нежно Адел, като погали по косата своя пансионер.
Тя вече чувствуваше как някакво ново вълнение се надигаше в странно раздвижените й недра. Но съзнанието за дълг надделя. Като се откъсна от повърхностните ласкателства, с които от куртоазия секретарят на съда разточително я обсипваше, тя грабна своя поднос и каза:
— Трябва да отида да видя какво става долу! Ако клиентите почнат да викат, това ще накара Артюр да се качи от избата…
При тези думи те се усмихнаха един на Друг. Адел, наведена над него, се разчувствува отново:
— Звяр такъв, ще ми повярваш ли — никога не съм мамила мъжа си!
— Толкова ли е страшно?
— Представях си го като нещо невъзможно, това е много смешно!
И добрата кръчмарка, като хвърли един последен поглед на младия мъж, се измъкна навън и затвори безшумно вратата.
Останал сам, Фонсиман се залови отново с мечтите си, значително обогатени от този епизод, който току-що бе внесъл едно много приятно разнообразие в живота му. От днес той беше господар на двете най- красиви жени на Клошмерл и при това две заклети неприятелки, нещо, което придаваше още по-голяма пикантност на работата. Той благодари на съдбата, която му бе дарила толкова лесно тези две блестящи победи. После, като остави настрана съдбата, която в края на краищата не беше извършила всичко, Фонсиман дойде до извода, че лично той имаше най-голямата заслуга за собствените си успехи. И се отдаде на прекрасната наслада от пълното самодоволство. После се зае да сравнява съответните качества на тези две мили жени. Макар че техните притегателни полюси имаха различно разположение, запазили при всяка от тях подчертано характерните си белези в зависимост от релефа и разпределението на обемите, и двете жени си имаха своя чар, и двете се оказваха великолепно надарени. Жудит може би беше по-буйна, проявяваше по-голяма взаимност, но и мъркащата пасивност на Адел беше не по-малко приятна. Във всеки случай и двете показваха пълна искреност и външните изяви на тяхната привързаност по-скоро трябваше да бъдат въздържани поради съседите. Беше доволен, че едната беше толкова блестящо руса, а другата толкова тъмномургава. Този контраст щеше да бъде прекрасен стимул, тъй като играта на смените, прекъсвайки еднообразието на една вече отдавнашна връзка, й придаваше ново очарование. След удоволствието, което току-що беше вкусил с Адел, Фонсиман чувствуваше още по-живо колко беше привързан към Жудит. Но тази привързаност нямаше да му пречи да изпитва искрена благодарност към Адел, която преди малко бе отстъпила с такава изгодна и навременна простота, тъкмо когато беше вече почнал да се отегчава в стаята си и никак не му се четеше. Обхваналата го лека умора възстанови тъй ценната нужда от сън, който бягаше от очите му през последните четирийсет и осем часа. Каза си, че има време да си дремне хубаво до следобедната си гаргара, лекарството за която Адел щеше да му донесе към четири часа. Намисли нови начини за атака, които щяха да му дадат възможност да оцени някои части на това богато тяло, останали в сянка при първия път. Пълното обладание идва след продължително време, когато е било опитано по всички начини. Следваше, значи, да се заеме енергично с опитите, преди да си състави окончателно мнение. Затвори очи, на устните му се появи усмивка при мисълта за многобройните начинания, които тази увлекателна задача изискваше.
— Ах, тази Адел… Тази хубава дебелана… — прошепна той доста нежно.
Това бе последната му мисъл. Забравил болното си гърло, Фонсиман заспа дълбоко, с онази вътрешна лекота, породена от съвсем чистата съвест, съчетана с уталожените сетива.
