Когато слезе долу, все още изпълнена с трепета на изтънчената наслада, с която я бе дарил хубавият секретар на съда, Адел Торбейон отиде и застана на прага на кръчмата. Отсреща Жудит Туминьон стоеше също на прага на своя магазин. Погледите на двете жени се кръстосаха. Жудит Туминьон бе поразена от новото изражение на неприятелката си. Това не беше вече онзи израз на ненавист на засегната жена, която не е могла да си отмъсти, а израз на пренебрежително снизхождение на победител към победен. Ироничната тържествуваща усмивка, която се плъзна по устните на кръчмарката и онази особена блажена отпадналост, обхванала цялото й същество, породиха у Жудит Туминьон жестоко съмнение. В държането на съперницата си тя откриваше белезите на онова вътрешно ликуване, което често пъти й даваше възможност да гледа със съжаление другите жени. Не можеше да се измами относно причините на това особено сияние, което обикновено тя самата излъчваше. Оттеглила се вътре в магазина си и скрита от погледа на Адел Торбейон, тя впи настойчиво очи в прозореца на стаята, където се намираше Фонсиман, и зачака с мъчителна тревога някакъв знак от любовника си, едно дискретно повдигане на пердето, с което да я увери, че мисли само за нея, както обикновено правеше това по няколко пъти на ден, когато не можеха да се срещнат. Ала Фонсиман спеше дълбоко и сънуваше приятни сънища, в които цял прекрасен пъстър букет от жени показваха такова пламенно изкуство в любовта, нямащо равно на себе си в Клошмерл. Хубавата Жудит изпита онази непоносима болка, породена от предчувствието на измяната. Между нея и любовника й, от когото я разделяха само няколко метра, изникваха всички пречки на забранената любов. А те не й позволяваха да премине това разстояние, за да получи уверенията, от които имаше почти болезнена нужда. Няколко пъти през деня тя зърна по лицето на Адел Торбейон същата преднамерена усмивка и тази усмивка я пробождаше като нож. И си казваше:
— Ако наистина е вярно… ще узная това…
Планове за отмъщение напираха един след друг в главата й, и то толкова жестоки, че разваляха красотата на лицето й, обикновено така ведро.
XIV
Дух на безумие
— Каква съм, казвате?
— Шафрантия, госпожо! Шафрантия от бардак, такава сте!
— А искате ли аз да ви кажа каква сте пък вие?
— Във всеки случай не мърсувам с мъжете като вас.
— Ако мъжете не са посегнали никога на вас, възпирала ги е не толкова вашата добродетелност, колкото вашата грозота. Вие ще пукнете от принудителна добродетелност, бедна моя Пюте!
— А пък вие, вие ще пукнете от някоя гадна болест в корема, и то в болница.
— Но поне няма да я пипна, тичайки подир кюретата. Знам вашите хитрини, гад такава!
— Какво казва пак тази смахната жена?
— Слушайте я, Бабет Манапу, слушайте я, тази благочестива душа! Не може да мине край човека, без да го оскърби!
— Твърде много се е натъпкала със зърна от броеница, изглежда! А те са като боба. Само че пръдните й излизат през муцуната на тая!
— Вървете си по пътя, перачка такава! Жена на скитници, никаквица недна!
— Ти щеше да бъдеш предоволна, Пюте, ако на скитниците им се харесваше противното ти месо. Но те биха предпочели по-скоро да се забавляват сами зад някой плет, отколкото да се докоснат до посраните ти прелести, скитниците!
— За какво се разправяте тук?
— Идвате тъкмо навреме, госпожо Поапанел. Представете си, тази тук нарича другите шафрантии, тази зурла, дето може да направи мъжете неспособни!
— Е, добре, ето какво пък ще ви кажа аз на всички вас, изкусителки на мъже, дашни жени такива — презирам ви, госпожи!
— Истината обаче е, че на нас мъжете не са ни направили никога лошо. Както е истина и това, че пък на теб никога не са ти направили хубаво, бедна Пюте! Ето къде е бедата!
— Пачаври!
— Задникът ти не става за нищо!
— Чух разправия, госпожи. И затворих дюкяна си, за да дойда бързо тук… Както казваше моят Адриен: още в днешния ден…
— Пак тази Пюте, госпожо Фуаш. Същинска луда!
— Не съм луда! Но й дадох да разбере на тази, рижавата!
— Има късмет, че Туминьон не е тук!
— Дошло й е до гуша от тази добродетелност, която й е останала за нейна сметка, можете да бъдете сигурни в това!
— Бих искала да знам, госпожи, причината на този скандал и на това струпване на обществено място с шумни прояви?
— Идвате тъкмо навреме, господин Кюдоан…
— Тази Туминьон, господин бригадир, както си минавах…
— Тази Пюте, господин Кюдоан, без да съм й казала нищо…
— Лъжете, госпожо!
— Вие лъжете, госпожо!
— Няма да позволя да бъда наричана лъжкиня от една развратница, която е позор…
— Чухте ли я тази ревнива уличница, господин Кюдоан…
— Мръсница такава!
— А ти пък душиш попските раса!
— Вирникрак недна!
— А ти — да са живи пръстчетата!
— Ти си една, от ония дето само се натискат!
— А ти се пукаш, че теб не те натискат!
— Ти си само задник!
— Ти пък нямаш дирник!
— Ти си една „яхнете ме“!
— А ти — грозотия, която не си я намерила наемател!
— Стига най-сетне!
— Няма да ме уплашите, изсушена слива такава!
— Вижте какво ме нарича!
— Чувате ли я, господин Кюдоан?
— Това не може да продължи така!
— Трябва да я затворят!
— Кикоти се, когато минавам!
— Нищо не съм й казала на тази луда баба!
— Караконджо неден!
— Въшка такава!
— Ще млъкнете ли най-сетне и двете? Или искате да повикам стражарите си?
— Тя е виновна, господин Кюдоан, тази усойница…
— Млъкнете!
— Тази Туминьон, господин Кюдоан, само такова…
— Млъкнете, казах! Казвам ви да млъкнете и да освободите улицата. Приберете се у вас. И ако още веднъж ви хвана…
— Не съм виновна аз, господин бригадир…
— Чувате ли я, тази църковна вещица? Най-сетне вие бяхте тук, Бабет Манапу, и можете да кажете…
Бригадирът Кюдоан сграбчи здраво слабата ръка на Жустин Пюте и отведе старата мома чак до
