— Може би и на теб ти беше хубаво, а?
— Какво да се прави, казвах си, щом веднъж се е почнало… Макар че мен това ме уморяваше още повече… Все пак нямаше само файда от цялата тази работа, нали…
— Буен ли е този Раул?
— Голям зевзек е. Понякога умирах за сън в дните, когато имах пране, и в съботите, след голямото чистене. Тогава си правеше удоволствието сам, без да усетя нещо. Нищо не ми ставаше тогава.
Хората забелязаха изчезването на Клемантин Шавен, съперничка по набожност на Жустин Пюте. След като излезе една вечер, тя не се завърна дори и на другия ден — безпрецедентен случай от страна на тази стара мома. Съседките й вдигнаха тревога и се заеха с издирването й, подтикнати от любопитство и от смътната надежда за някакво смешно чудновато събитие, чувства може би по-силни у тях от милосърдието, с което се хвалеха.
Установиха, че предния ден Клемантин Шавен отишла при Поалфар да поиска някои съвети във връзка с известни неразположения, причинени, така се смяташе, от един фибром, твърде неудобен израстък за нейната целомъдреност. Старата мома се числеше към постоянните клиентки на аптеката, които мечтаеха да дарят отново Поалфар с домашно огнище, където старостта му би преминала в мир, украсен с молитви. Възползуваше се от всеки повод, дори от интимните си неразположения, за да привлече вниманието на вдовеца върху едно несправедливо пренебрегнато тяло, което все още можеше да бъде добре използувано. Издирванията се насочиха, значи, в това направление.
Доказано бе, че самият Поалфар не бе проявил признак на живот от предната вечер. Свикнал с внезапните изчезвания на този своенравен човек, помощникът му, без да се разтревожи от отсъствието на господаря си, беше затворил в определения час магазина, който обикновено той ръководеше сам. Съвпадането на двете изчезвания придаваше съвсем друго значение на отсъствието на Поалфар. На помощника му се струваше, че наистина бе видял предния ден Клемантин Шавен да влиза в аптеката, но не можеше да каже дали беше излязла оттам. Накараха го да се качи в жилището на Поалфар, което се намираше над магазина. Аптекарят се върна скоро и повика жените.
— Елате да видите — каза той, — като че ли горе става нещо странно…
В коридора миришеше на свещи и на тамян и когато почукаха, отвъд вратата настъпи голямо раздвижване. След това до тях достигна някакъв яростен глас, гласът на Поалфар, но съвсем променен:
— Махайте се оттук, гробари от преизподнята!
Тези обезпокоителни слова бяха последвани от още по-обезпокоителен пронизителен смях — никой в Клошмерл не беше чувал досега аптекаря да се смее. Помощникът почука отново.
— Аз съм, господин Поалфар — каза той. — Аз съм, Базеф!
— Базеф е мъртъв — чу се отговор отвътре. — Всички са мъртви. Останали са само гробарите от преизподнята!
— Виждали ли сте Клемантин Шавен, господин Поалфар?
— Тя е мъртва! Мъртва, мъртва, мъртва!
Отново избухна ужасяващ смях. Вратата не се отвори и пак настъпи тишина. Крайно развълнувани, жените слязоха в аптеката да обсъдят положението. И тъй като Босолей тъкмо минаваше отвън, те го повикаха и му изложиха как стоят нещата.
— При такива случаи трябва да дойде Кюдоан! — прецени Босолей.
Отидоха да потърсят бригадира в жандармерията и заедно с него доведоха и ключаря. Изкачиха се безшумно, за да насилят внезапно вратата. Тя се подаде лесно и разкри пред тях странно зрелище. Жилището, чиито капаци на прозорците бяха затворени, а завесите спуснати, тънеше в мрак, но в този мрак светеха, наредени около леглото, големи свещи, а благовонни пастили се сгърчваха в разни купи. Видяха Поалфар, потънал в дълбока скръб, на колене край леглото, скрил лице в ръцете си. Върху леглото, съвсем неподвижна, беше просната Клемантин Шавен. Влизането на любопитните беше станало толкова бързо, че аптекарят нема време да се опомни. Шумът го накара да се изправи и като ги помоли да пазят тишина, той каза с безкрайна кротост:
— Шът! Тя е мъртва! Мъртва, мъртва, мъртва! Оплаквам я! Никога няма да се отделя от нея!
— Ако е мъртва — забеляза Кюдоан, — невъзможно е да я оставим тук.
На устните на Поалфар се появи хитра усмивка.
— Ще я балсамирам, добри ми хора — каза той. — И ще я сложа на витрината си.
Базеф се опита да върне господаря си към действителността, като му напомни професионалните му задължения.
— Господин Поалфар, една клиентка иска ипека [Лекарство против кашлица. — Б. ар.]. Къде сте сложили ипеката?
Аптекарят го изгледа с неизразимо съжаление.
— Коварен малък кретен! — промърмори той. След това, обзет изведнъж от ярост, Поалфар грабна една голяма свещ и се спусна към обърканата група с огън в ръка, странен архангел с кепе като жълъдова шапка на главата.
— Назад, скверни нехранимайковци! Назад, гробари от преизподнята, предрешени дяволи рогати!
— Мръднал му е акълът, няма съмнение в това! — заяви мъдрият Босолей.
Нахвърлиха се върху клетия Поалфар, който се мяташе страшно и крещеше: „Мъртва е моята възлюбена! Мъртва, мъртва, мъртва!“ Вързаха му ръцете и краката и го смъкнаха долу, а в това време повикаха доктор Мурай да се заеме с Клемантин Шавен. Тя не беше мъртва — Мурай веднага установи това, — само изпаднала в нещо като летаргия, причинена с изкуствени средства.
— Ако знаех с какво… — повтаряше лекарят вред неподвижното тяло на старата мома.
Тършувайки, той забеляза на една кръгла масичка две чаши и накара Базеф да анализира съдържанието им. Анализът констатира наличието на силно приспивателно средство, естеството на което лесно бе установено след проверка на съдържанието на един заключен шкаф, където стояха отровите. Мурай веднага взе необходимите мерки.
Клемантин Шавен се събуди в непозната стая, натъпкана с разтревожени и изумително любопитни жени, които очакваха може би разни разкрития.
— Къде съм? — попита измъчено жертвата.
— Нищо ли не си спомняте?
— Не, нищо.
— Може би е по-добре така… — пошушна злъчно някоя от насъбраните. Това беше забележка на Жустин Пюте, която бе довтасала една от първите и добави на застаналите най-близо до нея: — Цяла нощ затворена с този луд… Човек потръпва, като си помисли какво е могло да се случи!
Читателят е достатъчно осведомен за отклоненията на Поалфар, за да разбере, че не се бе случило нищо непоправимо. Но все пак старата мома изпадна в странно положение — тъй като в продължение на четиринайсет часа бе в пълно безсъзнание, впоследствие тя никога не узна в какво точно физиологическо състояние се намираше. Трябваше да прибегне до доктор Мурай за експертиза. И понеже се боеше от най- лошото, не посмя да се подложи на изследване. Тя почина седем години по-късно вследствие на една операция, без да успее да установи дали все още имаше пълно право на обръщението „госпожице“.
Поалфар прекара шест месеца на лечение в една лудница, където един невролог от новата школа обработи подсъзнанието му по метода на публичните признания. Подложена на разпит, паметта на аптекаря разкри тайната си — на четиринайсетгодишна възраст той бе изживял първото си сексуално вълнение край леглото на една мъртва, една двайсет и три годишна красива братовчедка, в която тайно беше влюбен до полуда. Уханието на цветята, смесено с миризмата на трупа, бе въздействувало върху младите му сетива с прелестна сила, от която по-късно тъмните му инстинкти постоянно изпитваха нужда. Това признание, изтръгнато дума по дума, го излекува напълно. И то до такава степен, че излезе от лудницата, наддал на тегло цели дванайсет килограма, с розов тен и ухилено лице. С този щастлив израз на лицето той се появи отново в Клошмерл. Ала клошмерлци му дадоха да разбере, че от сега нататък щяха да си помислят дали да му поверят отново рецептите си. Тогава Поалфар се установи в един малък градец в От-Савоа, където и до днес минава за неповторим веселяк.
А пък репутацията на Клемантин Шавен бе накърнена завинаги, защото ожесточената й противница
