Уличката на монасите, като я заплаши, че ще я откара право в участъка, ако не млъкне. Останалите жени се оттеглиха в „Галери Божолез“ да коментират този голям инцидент. Госпожа Фуаш блесна особено много на това събрание.
— Помислете само — казваше тя, — да стигна до тази възраст, за да видя такива отвратителни неща! Аз, която съм прекарала младостта си сред хора от висшето общество, приучени да не повишават никога глас, а пък възпитани — само дето ще минат пред вас, ще ви кажат „пардон“, представяте ли си! А в устата им само „мерси“, само „драга госпожо Фуаш, така“, „драга госпожо Фуаш, инак“ и още какви ли не любезности, без да се смятат малките подаръци… Да си била заобиколена от уважение, пред вратата ти да те е чакал конски впряг с кочияш с цилиндър като министрите и с копчета, лъснати с триполи [Силикатна скала, употребявана за излъскване. — Б. пр.] всяка сутрин, и да чуеш такива неща на стари години! Тази война, изглежда, съвсем промени света…
Едва що бе утихнала разправията при „Галери Божолез“, в долната махала, на сто и петдесет метра оттам, избухна нова. Чуваше се:
— Не сте направили вие тези клюки, нали, които Бабет Манапу разправя навсякъде? Не сте вие, нали?
— Не, госпожо, не съм аз. И ви моля да внимавате добре какво казвате!
— Тогава аз съм лъжкиня, така ли?
— Точно така, госпожо!
— А вие казвате винаги истината, нали?
— Да, госпожо, точно така!
— Ако кажете някога истината, това ще ви бъде за първи път. Да, за първи път. Драка такава!
— О, госпожо, ще ви накарам да млъкнете!
— Хайде де, всички ви знаят каква сте!
— Точно така, знаят ме каква съм, госпожо!
— Не за честността ви!
— Напротив, за честността ми. Точно така, госпожо!
— Ами тогава, когато казахте на Тоанет Нюнан, може би пак не бяхте вие, а?
— Точно така, госпожо, не бях аз!
— Нито на Берт, нито на Мари-Жан, не, нали?
— Не, госпожо, точно така!
— Ами в гората Фон-Мусю с Босолей, пак ли не бяхте вие?
— Ами че с кого сте били пък вие в гората, щом като сте ме видели така добре?
— Ами онази работа на пазара, когато откраднахте три парчета козе сирене?
— О, виж я ти, знаете ли, дойде ми до гуша! Да, точно така, дойде ми до гуша!
— И на мен също ми дойде до гуша, и то не от днеска! Трябва да се тури край на всичко това!
— Точно така, госпожо, трябва да се тури край!
— Знам как да ви накарам да млъкнете в края на краищата! Ще ви фрасна с ютията си по мутрата!
— Вие! Съвсем сама ли?
— Да, аз, съвсем сама, и то много скоро! Ще го накарам да млъкне този ваш език, дето го бива само да лиже нужници!
— Хайде де, елате тук! Чакам ви, госпожо! Точно така, чакам ви!
— Елате вие, страхопъзла такава!
— Виж ти, не ви стиска, а?
— Елате де, ви казвам!
— Не ме е страх да дойда, ако искам!
— Но си стоите далечко, нали?
— Страх ме е, че ще се изцапам, ако почна да посягам на всякакъв свят, госпожо! Ще се изцапам, да, точно така!
— Малко мръсотия в повече няма да ви дойде много! Маймуна такава!
— Във всеки случай аз не се събличам чисто гола, както някои правят това в кухнята си, за да ги видят съседите им, госпожо!
— Няма да бъде особено приятна гледка, ако се съблечете чисто гола с тези празни дисаги, дето са ви увиснали досред корема! Но вие пак ще дрънкате. Само да ви хвана да дрънкате, дърта простачко!…
До такава степен бурни бяха станали разправиите по улиците, а такива разправии от няколко дни насам бяха често явление. Клошмерлци бяха неузнаваеми. Но трябва да разкажем за новите събития, които ги караха да се разгорещяват чак дотолкова.
Винаги се е твърдяло в Клошмерл, че нотариусът Жиродо е играл някаква тъмна роля в подготвянето на смутовете, последвали боя в църквата, и че този лицемер е тясно свързан с йезуитите, от които кюрето на Монтежур получаваше директиви за политическите си акции.
В действителност никога нищо не бе доказано и нещата могат да се обяснят по най-различни начини, без да е необходимо да се замесват йезуитите. Но изглежда твърде вероятно нотариусът наистина да е подстрекавал към размирици — и то със средства, неизяснени напълно и досега — от омраза към Бартелеми Пиешу, комуто той не можеше да прости, че заема първото място в Клошмерл. Дипломиран юрист и нотариус, Жиродо в себе си считаше, че длъжността на кмет му се падаше по право и не биваше да бъде дадена на един селянин. Така наричаше той Пиешу, комуто впрочем правеше мили очи. Но кметът не се оставяше да бъде подведен и поверяваше защитата на своите интереси на един нотариус от близко селище.
В Монтежур, градец с две хиляди жители, свързан с Клошмерл с шесткилометров стръмен път, действуваха едно много активно кюре и една войнствена младеж, възпитана благодарение на него в бойния дух на „Католическата младеж“. Пламът на тези момчета от четиринайсет до осемнайсет години беше насочен към полезни за Църквата борби. Освен това между Монтежур и Клошмерл съществуваше старо съперничество, което водеше началото си от твърде дръзкия начин, с който клошмерлските момци се бяха отнесли с монтежурските моми през 1912 година на празника на същото това градче. От този ден нататък битките между клошмерлци и монтежурци никога не бяха престанали. От тези битки обикновено излизаха победители клошмерлци — не че бяха по-силни, но се показваха по-находчиви, по-хитри, използуваха вероломството по-целесъобразно и решително. Те проявяваха с лукавството си при тези стълкновения един вид военен талант, който без съмнение дължаха на кръстосването на различни раси, станало някога в миналото в тази често навестявана от нашественици област. На монтежурци им беше много неприятно, че тяхното вероломство биваше винаги надиграно от вероломството на клошмерлци, които умееха да подмамят враговете си в клопка, където ги натупваха хубаво благодарение на численото си надмощие. А това именно е целта, която обикновено стратегията си поставя, цел, която дори и Наполеон не е пренебрегвал. Тъй като монтежурци заставаха под получили благословия хоругви, те се смятаха за войници на бога и затова за тях беше по-мъчително да се приберат с поиздути от еретиците лица. Разбира се, разправяха, че в рововете бяха оставили голям брой пребити клошмерлци, ала тези думи спасяваха честта, но не лекуваха нараненото им честолюбие. От това може да се съди дали монтежурци бяха склонни да се месят в работите на клошмерлци, но при условие че ще могат да го сторят без рискове. Защото тези ревностни центуриони изпитваха голямо отвращение към сопите и подкованите обуща на яките клошмерлци.
Монтежурци се бяха промъквали няколко пъти нощем в Клошмерл. Не ги бяха видели нито кога пристигаха, нито кога си отиваха, но някои жители на градеца бяха чули шум от гласове и профучаващи велосипеди, нещо, което навярно съвпадаше с измъкването на злосторниците. На сутринта откриваха следите от появата им: обидни изрази, написани на вратата на кмета, на „Галери Божолез“ и на доктора — доказателство, че монтежурци бяха много добре осведомени. Една нощ обявите пред общината бяха разкъсани, а стъклата на кметството строшени. Една сутрин намериха боядисан в червено войника на паметника на падналите през войната, гордостта на Клошмерл — млада жена, символизираща Франция, бе поставила ръка върху рамото на войник с енергично лице, който я закриваше с тялото си, насочил щика си напред.
