Жустин Пюте увековечи спомена за позорната нощ с една дума, която нейният зъл гений й пошушна. Тя не се задоволяваше вече само да клевети провалилата се съперница — искаше и да изрази право в лицето й презрението си към нея. И най-сетне създаде повод за това под формата на някакъв спор, който другата дълго време ловко избягваше. Но накрая търпението на Клемантин Шавен се изчерпа. Тя отвърна. А Жустин Пюте тъкмо това и чакаше.
— Учудвам се — каза тя — на вашата гордост след всичко това, което сама си направихте.
— Това, което сама съм си направила ли? — възрази Шавен вече в отбрана.
Тогава Пюте й подхвърли публично страшната дума:
— Всички добре знаят, бедно момиче, че сама сте пожелали да ви поалфардират!
„Поалфардирам се“ е израз, влязъл в речника на клошмерлци.
XV
Дух на безумие
(продължение)
Докато толкова много събития се нижеха бързо едно след друго, като се преплитаха опасно и разбиваха семейства и стари изпитани обичаи, създали от три четвърти век насам щастието на Клошмерл, любовта опустошаваше едно младо сърце, едно наивно сърце, и накрая щеше да го победи, и то по начин, който щеше да вдигне голям шум, защото това сърце биеше в гърди, които привличаха вниманието с високото си обществено положение. Това именно е нещастието на младите девойки от добри семейства — не могат да обичат простичко, тайно, смирено при нужда както сестрите им от скромен произход, които разнасят тялото си където си искат, без това да влече след себе си нито разместването на капитали, нито неподходящи бракове за рода.
Трябва да се спрем за малко на един нежен образ на девойка, свежа и целомъдрена до немай къде, обземана последователно ту от плама, ту от меланхолията на своята възраст, от огромни възторзи и дълбоки депресии, дошли направо от сърцето й, но въпреки това винаги прелестна, неспособна да изпита нито тъга, нито надежда, които при нея се следват като промените на небето, без да вложи в тях онова вродено и мимолетно очарование, онова меко сияние, което отличава създанията, родени да любят всеотдайно, и именно поради това — като несъзнателни носителки на едно плахо и страшно покорство в състояние да предизвика у тях най-ужасен бунт — те отрано биват повлечени от призванието си, веднага щом в обсега на взора им се появи съществото, с което ги свързва за цял живот безпогрешното им предчувствие. Такава беше на двайсет години Ортанз Жиродо, влюбена до смърт. Тя беше красива, с една богата с вътрешни достойнства красота, която привързваше и в която винаги можеше да се открие нещо ново.
Тази бленуваща красота, това трепетно сърце, срещнати тук, в такава една среда, можеха да изненадат всекиго, като се има предвид Иасент Жиродо и жена му, брачна двойка, чийто начин на живот забраняваше на мисълта им да се спре на движенията на зачеването, без тези движения да бъдат от това неизбежно покрити с безчестие, което засягаше целия човешки род. Надутата нотариуска с лице още от трийсетте й години белязано с червени петна, последица от неизлечима леност на червата, с рядка и суха коса, невзрачни очи, обрасла горна устна, грапава кожа, големи крака и уста, прилична на шпионка на затворническа врата, знатната дама Иасент Жиродо (родена Филипин Тапак, от Тапак-Донделовци, върховни господари на дижонската бакалия), много горда с привилегиите си, с произхода си, със зестрата си, с убежденията си, със семейните портрети в салона си, с дарбата си в свиренето на пиано и в пирографията, беше една едра жена, една отчайваща кранта, чиято строга мършавост отбиваше безкористните любовни начинания и обезкуражаваше дори законните пристъпи.
Тя превишаваше с цяла глава нотариуса, незначително човече и окаян неин съучастник в продължението на рода. С тънките си криви крака и пилешкия си гръден кош той влагаше цялото си величие в издутия си корем, толкова странен за това тяло, че по-скоро приличаше на някакъв абсцес, отколкото на торба за карантии. Дългият му остър нос подушваше зловонията с някакво садистично потръпване на върха му. Благообразното му безизразно лице беше омесено от меко вещество, което се разливаше в официалната колосана яка на постали гънки, изрязани сякаш в сивата кожа на някое дебелокожо животно. Но нечестните, сурови и жълти очи, плуващи в белезникава течност, притежаваха смразяваща подвижност, която откриваше във всяко същество и във всяко нещо паричната изгода, която можеше да се извлече от него. Тази всемогъща страст изпълняваше ролята на характер у господин Жиродо и определяше поведението му. Единственото нещо, което все още дава възможност да се обира лесно, почтено, това са законите, когато с тях боравят прозорливи и почитани негодяи. Той познаваше до съвършенство всички закони, умееше да защити точно противоположното на тях становище и така ловко оплиташе противоречията, с които те гъмжат, че експертите не можеха да се оправят в преписките му.
От тези две чудовища на грозотата, отежнена у едното от превзета буржоазна глупост, а у другото от импозантно мошеничество, как тъй се бе родила чистата, очарователна Ортанз — трудно би могло да се обясни това. Навярно трябва да се вземе предвид някаква остроумна прищявка на атомите, да се говори един вид за реванш на клетките, на които, твърде дълго време жертва на безнравствени съчетания, им бе дотегнало да се съединяват във форма на отвратителни Жиродовци, и един прекрасен ден се бяха развили във форма на божествена Жиродовка. Загадъчните обрати са закономерно явление на равновесието, което позволява на света да продължава да съществува, без да стигне до пълен упадък. Върху бунището на израждането, на алчността и на най-ниските инстинкти понякога поникват прекрасни цветя. Ортанз Жиродо, без сама да знае това и без хората около нея да го съзнават, беше едно от тези крехки съвършенства, които природата вмъква сред ужасните множества, както изпъва и небесните си дъги, за да засвидетелствува странното си приятелско чувство към нашия жалък човешки род.
По отношение на красотата Ортанз Жиродо и Жудит Туминьон не можеха да бъдат сравнени помежду си. Никой не ги считаше за съпернички в любовта, защото техните полета на действие бяха съвсем различни и особените белези на тяхното обаяние не можеха в никакъв случай да бъдат смесвани. Всяка от тях въплъщаваше едно олицетворение на жената в два различни момента на живота й — първата беше родена, за да достигне апогея си в ролята на млада девойка и годеница, докато втората беше преминала някога без преход от юношеството в една уверена и покоряваща сочност, чийто вид оказваше странно въздействие върху мъжете. Ярката и плътска красота на Жудит възбуждаше неизбежно сетивата без никаква сантиментална двусмисленост, докато сдържаната красота на Ортанз изискваше търпение и налагаше участието и на душата. Представата за едната се изразяваше в приветлива и цинична голота, а в природата на другата човек откриваше нещо, което възпираше безочливостта на въображението.
Няма по-добра възможност от тези сравнения, за да се опише Ортанз Жиродо. И тъй, нека си я представим гъвкава, все още тъничка, макар и вече поналяла се със свежа мека плът, малко замислена, с доверчива усмивка и тъмнокестенява коса, която отнемаше от нея онази прекалена крехкост на блондинките и освен това я избавяше от високомерната суровост на мургавите. Тя беше влюбена.
Тя беше влюбена в един млад поет-безделник на име Дени Помие, иначе възторжено и весело момче, макар и фантазьор, което беше отчаяло близките си, нещо съвсем обикновено за младостта на поетите, артистите и дори гениите, когато ценността им се проявява бавно. Този момък публикуваше от дъжд на вятър в разни мимолетни списания много чудновати поеми, чието печатно разположение, плод на най- невероятни приумици, беше най-забавното в тях. Той не отричаше това, казваше, че пише за очите, и мечтаеше да основе сугестионистка школа. Впрочем, след като беше открил, че в нашата епоха поезията не беше особено добро средство за раздвижване на масите, той отскоро беше сменил способите си. Притежаваше амбиция, плам, голяма убедителност, немалка самоувереност, умееше да привлича вниманието на жените. Още съвсем млад, беше си определил срок за спечелване на известност, който изтичаше заедно с двайсет и петата му година, но тъй като току-що бе навлязъл в двайсет и шестата си, беше решил да си даде отсрочка чак до трийсетата си година. Считаше, че един мъж, който не е завоювал никаква слава до трийсетте си години, няма повече никакво основание да се застоява на този свят. Изхождайки от този принцип, той се беше заел едновременно с няколко големи дела: цикъл от романи, чийто брой на томовете не беше още уточнен, трагедия в стихове (жанр, който трябваше да се възроди) и три комедии. Намислил беше и няколко криминални романа, за да се отморява. Ала този литературен жанр изискваше по негово мнение използуването на диктофон, апарат, за който бяха необходими внушителни капиталовложения.
Дени Помие проявяваше твърде особена интелектуална дейност. Беше написал заглавията на различните си произведения върху корицата на няколко тетрадки и чакаше, разхождайки се из полето,
