Освен ако се превърнем в някой от онези бъбриви женски папагали, които поддържат салон и председателствуват бръщолевенето на залязващите знаменитости. Но това не е в моята природа. Предпочетох оттеглянето.
Известно време настъпи мълчание. Бялата и грижливо гледана ръка на висшия духовник си играеше с кръста, който висеше на гърдите му. Той размишляваше с наведена глава и унесен поглед.
— Струва ми се — каза той, — че ние можем да въздействуваме върху тези хора чрез Лювла.
— Алексис Лювла, министъра… но, по този повод, на какво беше министър той?
— На вътрешните работи.
— Ами че той е един от лидерите на тяхната партия, изобщо един от големите ни противници.
Монсиньор де Джиаконе се усмихна. Обичаше да се наслаждава на това удивление. Също така, както обичаше при известни обстоятелства да разкрива пред определени лица някои тайни, които са лостовете в обществото. Чрез тези лица той разпространяваше навред представата за своето могъщество и считаше за полезно понякога да покаже, че то се разпростираше в най-различни среди. Някои от тези откровения представляваха предупреждения или дори заплахи, които в края на краищата винаги оказваха въздействието си върху визираните личности. Той разясни нещата, сякаш говореше на себе си:
— Има едно нещо — Френската академия. Забравя се често Академията, ролята й на противотежест в решенията на някои амбициозни политически дейци. А тя е наистина едно великолепно средство за въздействие, оставено ни от Ришельо, една от най-полезните институции на стария режим. Академията дори и в наши дни ни позволява да упражняваме сериозен контрол върху френската мисъл.
— Не виждам каква връзка има това с Клошмерл, ваше високопреосвещенство…
— И все пак тя съществува и вече стигам до нея. Алексис Лювла умира от желание да влезе в Академията, а за да влезе в нея, този човек от левицата има нужда от нас, от гласовете, с които Църквата разполага под купола, или поне ще иска да избегне решителното противопоставяне на Църквата.
— Толкова ли е мощна тази опозиция? Но нали, ваше високопреосвещенство, така наречените писатели католици не са болшинство в Академията?
— Това е само привидно така. Няма да изреждам нашите привърженици, но ще останете изненадана, ако узнаете колко много са на брой. Истината е тази въпреки някогашните им позиции и изявленията на младини: баронесо, властта на Църквата е голяма над хора, които вече нямат друго бъдеще освен смъртта. Идва една възраст, когато хората разбират, че да се мисли правилно, това означава да се мисли повече или по-малко като нас. Защото хората, достигнали до почестите, стават до един защитници на строя, който ги е дарил с тези почести и осигурява трайността им. А ние сме най-старата и най-здравата опора на този строй. Именно затова почти всички сановници се приобщават до известна степен към Църквата. И затова един кандидат, който има срещу себе си Църквата, трудно може да влезе в Академията. А това обяснява защо един Алексис Лювла е принуден да проявява голяма предпазливост към всичко, което ни засяга. Впрочем трябва да добавя — и това съвсем между нас, че той няма да влезе скоро в Академията. А положението му на просител, нещо, което го прави плах, е много изгодно за нас. Ще чакаме да ни даде доказателства. Той има да изкупва много грехове.
— И все пак, ваше високопреосвещенство — възрази пак баронесата, — смятате ли, че Лювла би могъл да се поколебае между партията си и академическите си амбиции?
— Положително не ще се поколебае — отвърна спокойно монсиньор де Джиаконе — между някакви съмнителни доктрини и твърде определени лични амбиции. Той знае, че неговата партия може да се задоволи само с речи, докато ние изискваме доказателства. Ще произнесе речите и ще ни даде доказателствата.
— Но тогава — възкликна баронесата — вие го считате способен на предателство!
Монсиньор де Джиаконе отхвърли с изискано движение тази пресилена оценка.
— Това е твърде силна дума — забеляза той с чисто църковна сдържаност. — Трябва да се има предвид, че Алексис Лювла е политически деец. Той има изключителен усет за това, което е необходимо да се направи, ето всичко. Можем да му се доверим. Ще бъде винаги против нас, по-яростно от всякога, но ще действува за нас. И от своя страна мога да ви уверя, че във вашия прелестен градец отново ще зацари спокойствие.
— Не остава друго освен да ви благодаря, ваше високопреосвещенство — каза баронесата и стана.
— От своя страна аз също ви благодаря за ценните ви сведения. Как е очарователната ви дъщеря? Ще ми бъде много приятно, ако ме посети. Не мислите ли, че е вече време да вземе по-дейно участие в нашите организации? Напоследък имах предвид нея за един от нашите благотворителни комитети. Не би имала, смятам, нищо против да види името си включено в него. Тя е една Сен-Шул, нали?
— Да, ваше високопреосвещенство. Но това е твърде скромно име.
— Достойно за уважение име. Някога е имало голямо влияние. И може би ще го видим да блесне в политиката, така ми казаха.
— Моят зет не е способен кой знай на какво, ваше високопреосвещенство… Не бих го направила дори мой домоуправител и не виждам с какво друго освен с държавните дела би могъл да се занимава без риск за семейството си. За щастие, той е бъбрив и суетен. Може да преуспее в това поприще.
— Кажете му, че ще има пълната ни подкрепа. Дълг е за хората от известни кръгове да се намесват в борбите на нашата епоха. Бих посрещнал на драго сърце и самия господин дьо Сен-Шул. Възпитаник е на един от нашите колежи, нали?
— Разбира се, ваше високопреосвещенство.
— Изпратете го при мен тогава. Ще обмислим какво бихме могли да направим, когато дойде време за изборната му кампания.
— Тъкмо това е най-трудното. Струва ми се, че ще трябват много пари…
— Бог ще се погрижи за това, той, който е превърнал водата във вино… — промълви монсиньор де Джиаконе с изтънчена благост, с която неизменно отбелязваше края на разговорите си.
Баронесата си отиде.
„Какво ли иска от мене този стар тъпак?“ — помисли си министърът, като пое визитната картичка, която му подадоха. И забарабани с пръсти по писалището си началото на един припрян марш. „Ами ако му изиграя номера със заседание или пък среща с министър-председателя?“ Но това носеше и своя риск: ако посетителят узнаеше, че е бил отпратен неоснователно, щеше да си създаде един силен враг. Впрочем този завистник му беше вече враг (когато е на власт, човек има само неприятели, особено в собствения си лагер), но твърде бездеен неприятел.. Предпазливостта налагаше да бъде щаден. Министърът съблюдаваше следното неизменно правило: никакво особено зачитане на приятелите — нямаше какво да се страхува от тях, — но голямо внимание, по всякакъв начин проява на почит към враговете. В политиката преди всичко трябва да се стремим да обезоръжим противника, да се помирим с него. А човекът, които искаше да бъде приет, беше един от тези противници, които се стараеха да го съсипят, без да престанат да му се усмихват. А това наистина заслужаваше да си даде труд да му се понрави. Стар тъпак беше наистина, но опасен именно поради глупостта си, която му създаваше в кулоарите на Камарата и зад кулисите на партията привърженици изсред недоволните и кретените. А да загубиш подкрепата на кретените беше твърде рисковано…
— Знае ли, че съм сам? — запита той.
— Казва, че е сигурен в това, господин министре.
— Хайде, доведете го! — нареди Лювла с лека гримаса, която набръчка бузите му.
Надигна се още с отварянето на вратата и пристъпи напред да посрещне посетителя си с израз на приятна изненада.
— А, добри ми приятелю, наистина много мило от ваша страна…
— Не ви ли безпокоя, драги ми министре?…
— Шегувате се, драги ми Бурдия! Вие, един от нашите стари републиканци, един от стълбовете на партията, да ме безпокоите! Вие можете само да ми помогнете с вашите съвети. Ние младите ви дължим много, много, държа да заявя това, тъй като ми давате възможност да го сторя. Вашият усет към великите републикански традиции, вашата демократична сдържаност, вашият опит, ето неща, за които съм петимен всеки ден. А вие сте ръководили през великата епоха. Седнете, драги ми приятелю. Мога ли да ви бъда
