Бурдия, от това твърдение той му стана още по-отвратителен. Имаше желание час по-скоро да прекрати този разговор. Натисна един скрит под писалището си бутон на звънец. При този сигнал идваха да му предадат някакво измислено стандартно съобщение. Даваше да се разбере, че се касае за някаква високопоставена личност в държавното управление, която го викаше по спешност. Това беше начин да се избави от досадните посетители. Впрочем и Бурдия нямаше какво повече да му каже, защото скандалите в Клошмерл не го интересуваха вече чак толкова, откакто беше узнал, че Фокар го беше изпреварил. Той призова още веднъж министъра да даде строги нареждания, та централната власт да предприеме енергични действия в Божоле — ала първоначалната му разпаленост беше намаляла.
— Разчитайте на мен, драги ми приятелю — каза Лювла, като му стисна ръка. — Самият аз съм стар републиканец, предан на великите принципи на партията, и поставям по-високо от всичко именно тази свобода на мисълта, която вие така самоотвержено сте бранили.
И двамата бяха еднакво приковани към празнотата на подобни уверения, които и единият, и другият бяха раздавали щедро при всякакви случаи. Но не можеха да измислят да си кажат нещо друго. Те не се обичаха и не успяваха да го прикрият.
Лювла не беше излъгал, когато беше споменал за посещението на Фокар, а посещението на този млад, амбициозен и решителен човек го тревожеше. В него прозираше заплаха. Но в едно трето посещение, направено тайно, прозираха още по-сериозни заплахи — посещението на преподобния каноник Трюд, постоянен пратеник на парижкия архиепископ. Този ловък църковник, който беше само шепот и гъвкавост, при това много добре запознат с подмолните течения в политиката, беше дошъл специално да намекне на Лювла, че Църквата, притеснена в Клошмерл, се поставяше под закрилата на министъра, комуто при случай, и то в една по-важна област, щеше да окаже подкрепа. „Гласът на Църквата — за да не кажем гласовете й — в края на краищата бива винаги чут, господин министре…“ — беше казал този посредник, обигран в пазарлъците, които се извършват с малко думи и стоят винаги далеч от досадния цинизъм.
Останал сега сам, Алексис Лювла размишляваше върху тези три посещения. Преценяваше опасностите, които те предвещаваха. Принуден да избира между две враждебни страни, както се случва често при кариери като неговата, той беше твърдо решил да се присъедини към по-силния лагер, като привидно даде някакви уверения на другия. Нямаше никакво съмнение, че в момента най-изгодната поддръжка е тази на Църквата, поради академичните му амбиции. Трябваше да се действува доста ловко, така че Бурдия и Фокар да не се сдобият с явни доказателства против него. Беше си спечелил тяхното недоволство, тъй като и двамата не бяха съгласни да заема мястото, което заемаше. Но пък най-сетне Бурдия си беше вече изпял песента в партията и залязваше. Фокар беше по-опасният от двамата, понеже признаваха, че има бъдеще и известни качества. Влиянието му растеше, но му липсваше онази опитност в хитростта, която дава възможност на човека да увеличава броя на задължените към него хора и да се промъква заедно с тях благодарение на числеността им. Министърът измърмори: „Твърде млад е още в занаята, за да се заяде с мен, този малък Фокар! Впрочем, най-простото…“ Лювла знаеше от досиетата на своята полиция, че в частния си живот Фокар се намираше в много затруднено положение: дългове и потребности, надвишаващи доходите му, защото имаше любовница, която му струваше скъпо. Един изпаднал в такава ситуация човек винаги можеш да го въвлечеш в някаква парична афера. Веднъж компрометиран, той ти е вече в ръцете. Лювла разполагаше с дискретни агенти от полуполицейския си персонал, много опитни в задачи от подобен род и много сръчни в създаването на обстоятелства за превръщане на един честен човек в не чак толкова честен, нещо, от което той ставаше по-отстъпчив. Реши в най-скоро време да има по този въпрос разговор с началника на полицията. Все още загрижен, той помоли началника на кабинета си незабавно да дойде при него.
Щом излезе от министъра, началникът на кабинета му отиде право в специалния секретариат.
— Не знам какво е разправил току-що на шефа този глупак Бурдия — каза той. — Във всеки случай беше много натаралежен сега, като излизаше.
— Разкара ли се?
— Да. Освещава не знам какво, просто тичешком, а след това трябва да обядва с някакъв финансист. Самият аз имам важна среща с директора на един голям вестник. Ето, драги приятелю, това досие. Разнищете, значи, тази клошмерлска история и направете необходимото. Някаква разправия между кюрето и общинския съвет в една затънтена дупка по долината на Рона. Струва ми се, че е някаква голяма дивотия, но Лювла й отдава доста значение. Има два-три рапорта и изрезки от вестници. Лесно ще разберете за какво се касае. Категорично нареждане на шефа: никакви усложнения с лионското архиепископство. В никакъв случаи такова нещо. Разбрано ли е?
— Напълно ясно — отвърна началникът на секретариата, като постави досието пред себе си.
Когато остана сам, той огледа океана от книжа, в който беше потънало писалището му. И изръмжа по адрес на министъра и на началника на кабинета му: „Чудни хора! Движат работите си като посещават финансистите и директорите на големите вестници, а пък аз съм само една машина за разрешаване на деликатните въпроси. И ако стане някакъв гаф, естествено, всичко се стоварва на гърба ми! Както и да е…“ Движението, което направи с раменете, изразяваше, че се примиряваше с това положение на нещата. Повика първия секретар и му предаде досието и нарежданията.
Първият секретар, Марсел Шоа, току-що беше написал два скеча за следващото ревю на „Фоли Паризиен“. Поискаха му да направи известни поправки, с оглед да се благоприятствува представянето на някоя си Баби Мамур, млада звезда, за която се казваше, че е в добри отношения с Люсиен Варанбон, бивш министър-председател, комуто предстоеше да стане отново такъв в близко време. Да се понравиш на тази млада особа, означаваше да се поправиш същевременно и на Варанбон, да се прикрепиш към колесницата на политическата му кариера. Цялото бъдеще на Шоа може би зависеше от тези два скеча. За момента той не виждаше коя държавна работа би могла да се сравни по важност с тези няколко закачливи куплета, които щяха да бъдат одобрени от едно красиво момиче, защото щяха да му дадат възможност да вдигне великолепните си крака. Баби Мамур пееше най-вече с краката си — и всички признаваха, че има очарователен глас. А Шоа трябвате да се срещне с нея същия ден при директора на театъра, след репетицията. Едва имаше време да скочи в някое такси. С ръкавици и шапка в ръка, той пробута досието на втория секретар.
Вторият секретар беше зает с ноктите си и вършеше това с голямо старание. Без да прекъсва заниманието си, той измърмори на себе си: „А пък аз, чисто и просто пет пари не давам за Клошмерл! По- късно ще се видя с хубавата Режин Лиоше, жената на префекта и ще я заведа на дансинг. Няма да седна да си блъскам сега главата с френските общини! Ще предложим това развлечение на нашия приятел Ремон Берг.“
Наведен над изпъстрени със зачерквания листа. Ремон Берг пишеше с крайно прилежание и бързина, Потръпването на лявата му ръка, която притискаше челото му, свидетелствуваше за бурни усилия на мисълта.
— Безпокоя ли те, приятелю? — запита вторият секретар.
— Да, всъщност — отвърна без заобикалки Ремон Берг. — Ако е за някакви бумаги, наистина нямам време. Довършвам за списанието „Епок“ една статия, която трябва да бъде дадена за набор утре. Смятам, че началото е просто чудесно. Искате ли да ви го прочета? Ще ми кажете впечатлението си.
— Един момент само, приятелю, и ще бъда на ваше разположение. Трябва най-напред да направя необходимото по тази история.
Вторият секретар побърза да се измъкне. Отиде в съседната стая, където се намираше четвъртият секретар. Подаде му любезно досието.
— Драги ми приятелю — каза той, — това е една дребна работа.
— Не! — отсече четвъртият секретар.
— Но това е съвсем дребно нещо. Бързо ще я свършите…
— Не! — повтори по-силно четвъртият секретар.
— Намирам все пак удивително… — забеляза вторият секретар.
За трети път не му се даде възможност да довърши.
— Аз работя, да! — извика четвъртият секретар с яростно изражение.
Вярно беше. Той работеше, и при това работеше по държавните дела. Имаше неколцина като него в
