подозрителен Палфроа, който проявяваше лошото си настроение със смешен свински тръс, мъчителен за кръста и пагубен за изяществото на конника. В желанието си да прекъсне този ход Оскар дьо Сен-Шул използува първия повод, за да спре, и този повод, кой знае защо, беше пералнята. Той поздрави много свободно перачките, с красиво движение с ръка, което издигна дръжката на нагайката чак до шапката му.
— Е, как е, добри жени — каза той с покровителствената фамилиарност на знатните, — перем ли, перем ли здравата?
Тук се намираха петнайсет стринки, петнайсет „мож ли ми затвори устата“, непобедими в турнирите по наддумване, сред които и Бабет Манапу, много възбудена него ден. Тя вдигна глава, навири я по-високо от задника си:
— Виж ти! — възкликна тази дръзка шегаджийка — Ето го и нашия Тютю-папан [Тютю — евфемизъм на задник. — Б. пр.]! Е, какво, аверчето ми, правим се на галантни далеч от любимата си, а?
Гръмък смях от петнайсет гърла вдигна весела, но оскърбителна врява под покрива на пералнята. Благородникът беше разчитал на почтителност, която лесно би овладял. Това посрещане го обърка, постави в трудно положение светското му самообладание. А пък Палфроа, привлечен от шума на течащата вода, даваше да се разбере, че е жаден. Сен-Шул се престори, че е имал намерение да зададе някакъв въпрос:
— Кажете ми, добри жени…
Но той беше неспособен да измисли веднага продължението.
Бабет Манапу го насърчи:
— Кажи, кажи, аверчето ми! Кажи си ни всичко, което искаш да ни кажеш. Не бъди плах с дамите, мое малко морковче!
Най-сетне с цената на отчаяно усилие благородникът успя да изрече:
— Кажете ми, добри жени, не ви ли е страшно горещо?
Като произнесе тези думи, той разбра, че само една двайсет и пет франкова банкнота щеше да прикрие почетно отстъплението му. Но Палфроа не му даде възможност да премине към действия. Този своенравен вихрогон бе обзет от странна пъргавина, която изискваше от Сен-Шул да напрегне всички сили, за да запази устойчивостта си — най-важното нещо в момента. Ако паднеше пред краката на тези дами от пералнята, това щеше да бъде най-голямата от бедите, той го почувствува, а кривенето и гримасите му, за да се задържи на седлото, бяха толкова необикновени, че шумно изразеното удоволствие на стринките, предавайки се от врата на врата, привлече вниманието на клошмерлските жени върху клетия Оскар, който сега бягаше към замъка като най-последен повлекан от някой ескадрон, възвил изведнъж назад. Лицето му изразяваше такъв ужас, че небивала дързост изпълни сърцата на жените. Залп от съвсем зрели домати прогони зетя на баронесата извън пределите на долната махала и три от тези извънредно сочни домакински гранати се разплескаха върху бежовия му костюм.
Това оскърбление стигна до ушите на баронесата. Тя считаше своя зет за пълен глупак, казахме вече това, и то за глупак във всяко отношение.
— Аз бих умряла от глад с това момче! — довери тя на маркиза д’Абена-Тезе. — Питам се как Естел… Но струва ми се, че Естел няма никакъв темперамент. Господи, по мое време какъв огън гореше в нас!
И все пак, макар че презираше Оскар дьо Сен-Шул, тази знатна дама считаше, че и за най-малката обида, нанесена на един кретен от благороднически произход, заслужаваше да бъде нашибано с бич цяло село от простаци. Строгост, която се основаваше на следния принцип: „Тъпаците от нашия свят не са просташки тъпаци!“ И тя реши незабавно да се обърне към по-високо място.
XVI
Налагат се мерки
Монсиньор де Джиаконе ръководеше Лионската епархия с рядко достойнство. Той имаше римска глава, маниери на дипломат от миналите времена и изкусното умение на някогашните италиански дворцови среди. Впрочем той произхождаше от някой си Джузепе Джиаконе, приятел на известните Кадан, дошъл във Франция със свитата на Франсоа I, чието благоволение бил спечелил, и се настанил в Квартала на Борсата в Лион, където бързо направил състояние с банкови операции. Впоследствие членовете на това семейство сключвали блестящи бракове и винаги успявали да запазят богатството си или да го спечелят отново благодарение ту на умението си в търговските сделки, ту на красотата си, както свидетелствува за това следната поговорка: „Когато кесията на един Джиаконе е празна, пламът на погледа му я напълва и украсява леглото му.“ Традиция беше всяко поколение да дава един Джиаконе на Църквата и тази традиция се бе запазила и до наши дни.
В църковната си кариера Еманюел де Джиаконе прояви интелигентност и гъвкавост, качества, заради които бе определен на петдесет и една години да заеме една от най-високите длъжности в християнския свят. Отличаваше се с усмихната и нюансирана изтънченост, впрочем съвсем непреклонна, която странно контрастираше с обноските на неговия предшественик, груб духовник, който носеше пурпурната мантия както селянин празничните си дрехи. Подборът на толкова различаващи се помежду си личности се обяснява с дълбокия политически усет на Църквата, чиито решения се вземат от една тайна, но удивително осведомена и предвидлива власт.
На монсиньор де Джиаконе, лионски архиепископ, който седеше в кабинета си, известиха за пристигането на баронеса дьо Куртбиш. Без да отговори, той кимна едва забележимо с глава и бегла усмивка разкриви тънките му устни. Това означаваше, че посетителката може да бъде въведена. Гледаше я как се приближава през дългото и строго помещение, осветено отстрани от три високи прозореца, но не се надигна. Понеже също носеше рокля и поднасяше пръстена си за целувка, той имаше привилегията да не става заради една жена. Излишната галантност би заангажирала в негово лице цялата Църква, а Църквата стои над една баронеса. Но тъй като беше роден Джиаконе, знаеше много добре какво уважение дължеше на една Куртбиш, родена д’Ешодай д’Азен, а освен това семействата им се познаваха. Той посрещна баронесата с подчертана изисканост, която тънко превишаваше границите на обикновената епископска благост, и й предложи един фотьойл до себе си.
— Голямо удоволствие е за мен да ви видя — каза той с мекия си глас, чиито извивки бяха точно контролирани. — Добре ли сте със здравето?
— Доста добре, ваше високопреосвещенство, благодаря ви. Трябва да понасям несгодите на възрастта си. Понасям ги най-християнски дотолкова, доколкото моята природа ми позволява това. Защото д’Ешодайовци никога не са се отличавали с търпение.
— Клеветите вашия характер, уверен съм в това. Впрочем живостта е по-дейна от флегматичността и на мен ми е известно, че вие помагате много на нашите начинания.
— Нямам никакви заслуги, ваше високопреосвещенство — отвърна без лицемерие владетелката на замъка с отсянка на съжаление. — Оттеглила съм се вече от света. Нямам кой знае какви развлечения. Всяка възраст си има своите занимания. Изпълнила съм всички, всяко на своето си време…
— Знам, знам… — промълви архиепископът с любезна снизходителност. — Имате ли да споделите нещо с мен?
Баронесата му разказа от самото начало събитията, които разтърсваха Клошмерл. Архиепископът знаеше за тях, без да е осведомен до най-дребни подробности. Но не беше отдал на тези събития онова значение, което баронесата му разкри.
— Най-сетне — завърши тя — положението става наистина неудържимо. Енорията в скоро време ще бъде съвсем разстроена. Нашето кюре Понос е един самоотвержен, но глупав, слаб човек, неспособен да накара хората да зачитат правата на Църквата, с която знатните семейства остават все тъй свързани. Трябва да вразумим тези Пиешу, Тафардел и цялата им клика. Трябва да накараме да се намесят високопоставени лица. Имате ли някакви възможности за действие, ваше високопреосвещенство?
— Ами самата вие, баронесо? Мислех, че имате връзки…
— Уви — отвърна владетелката на замъка, — Положението ми сега е съвсем различно. Ако беше само допреди няколко години, щях да отскоча до Париж, където без много труд щях да ги накарам да ме изслушат. Можех да бъда приета навсякъде. Но сега самата аз не приемам и загубих връзките си. Нашето влияние, на нас жените, изчезва твърде рано — веднага щом престанем да бъдем приятни за гледане.
