се изгуби в мрака.
Страхливецът Жиродо наистина беше стрелял по дъщеря си. За щастие, неточно. Този драскач на неясни съчинения не разбираше нищо от огнестрелни оръжия — той убиваше много по-лесно хората с обгербвана хартия. Ала макар че не беше улучил дъщеря си, нотариусът беше засегнал много зле премного накърнената вече репутация на Жиродовци. Тази нощна тревога привлече всеобщото внимание върху неговия дом и изчезването на Ортанз, което съвпадаше с изчезването на Дени Помие, притежател на мотоциклет от американските резерви, когото повече не видяха в Клошмерл. Преди да свършим с тази история, забавно е да се отбележи, че тъкмо по времето, когато онзи хитрец Раул Жиродо прелъстяваше бедната Мария Фуяве, друго едно лошо момче погубваше сестра му. Общественото мнение се произнесе:
— Така им се пада на Жиродовци!
Това наказание обаче засегна само клошмерлските Жиродовци. Защото, що се отнася до Ортанз, тя беше безкрайно щастлива — летеше към Париж в един оглушителен мотоциклет с кош, а той спираше час по час за прегръдки и целувки, които я караха да забравя всичко. Дори докато пътуваше, Ортанз не можеше да откъсне изпълнения си с нежност поглед на влюбена жена от профила на Дени Помие, който беше доволен, когато стрелката показваше сто километра в час. В ръцете на един поет, който имаше до себе си и любовта, мотоциклетът се превръщаше в някаква лирична машина.
Във ведрото спокойствие на природата има нещо неумолимо, което смазва човешкия дух. Нейното великолепие, чиито степени тя определя, без да държи сметка за разправиите на хората, ги кара да чувствуват мимолетното си нищожество и ги подлудява. Докато огромни тълпи от тези същества се ненавиждат и се разкъсват помежду си, равнодушната природа разлива върху тези ужаси целия си блясък и през кратките отдихи, които воюващите си дават, чрез очарованието на една вечер или празничната прелест на някоя утрин тя поставя на истинското му място това смешно настървение. Толкова помирителна красота се разпилява съвсем напразно и дори подтиква хората да разгръщат още по-енергично яростните си начинания от страх, че биха могли да си отидат, без да оставят следи, а за тях няма по-силни и по-трайни следи от огромните разрушения.
С топлината си, цветовете си, плодородието си, цветята и чистия си лазур природата действуваше тъкмо така върху клошмерлци. През зимата те бяха по-кротки, докато стояха на топло в затворените си къщи и се развличаха със семейните си дразги и съседската завист. Ала през този сезон, който те принуждава да държиш широко отворени врати и прозорци и прогонваше хората на улицата, повеите носеха непрекъснато разни брътвежи и това разпръснато навред семе кълнеше в дебелите куфалници, нажежени до бяло, особен вид аламбици [alambic (фр.) — съд за дестилация, казан за ракия — Сашо], където и най-безобидните идеи се превръщаха веднага в алкохол, а после алкохолът в отрова.
Необяснимо и изменчиво безумие. По склоновете на една планина със съвсем леки и приятни извивки, позлатена от отминаващото вече лято, сред един облагодетелствуван край, чийто хоризонт беше изпълнен само с мекота и усмивки, под едно сияещо от снизходителност и любов небе три хиляди клошмерлски глави бучаха от глупава ярост, разваляха този толкова хубав покой и цял Клошмерл кипеше от сплетни, закани, спорове, заговори, скандали. Разположен тук като някаква засмяна столица на щастието, като оазис на мечтите сред един смутен свят, този градец, изневерявайки на традиционното си благоразумие, беше почнал да пощурява.
От онази отвратителна утрин на 16 август насам нещата все повече се влошаваха, събитията се следваха с поразително темпо. Толкова случки, така различни от обичайното еднообразие, и то станали само в няколко дни, бяха смутили дълбоко духовете. Писмената полемика беше капакът на това колективно умопомрачение, което разделяше Клошмерл на два лагера, еднакво неспособни на справедливост и добросъвестност, както се случва винаги, когато общественото мнение се увлича по нещо. Това беше старият антагонизъм между доброто и злото, борбата между добрите и лошите, в която всички искаха да бъдат добрите и не се съмняваха, че правото и истината бяха на тяхна страна. Всички — изключая няколко обиграни личности, един Пиешу, един Жиродо, една Куртбиш например, които действуваха в името на висши принципи, а на тях истината трябва да се покорява като послушен подчинен.
Първата остра статия на Тафардел, отпечатана в „Лозарска пробуда“ на Белвил-сюр-Сон, се появи в Клошмерл и предизвика ожесточени коментарии в църковната партия. Жалко, че не можем да препечатаме изцяло тази статия. Тя започваше с низ от вълнуващи заглавия:
Един епизод от религиозните войни
Възмутителна агресия в една църква
Пиян швейцарец се нахвърля зверски върху един мирен гражданин
Кюрето подпомага това срамно деяние
И всичко останало беше от този род. Основателно горд, Тафардел обикаляше навред и повтаряше: „Това е шамар за йезуитите, Жиродо и за бившите хора!“ Обидата на баронесата, „нищожество“, все още изгаряше сърцето му.
Тази блестяща проза намери скоро отзвук в „Льо Гран Лионе“, главен орган на левите партии. Случи се така, че директорът на „Лозарска пробуда“ беше и кореспондент на този вестник. Клошмерлската история му даде материал за един обширен ръкопис — платен на ред, — над който постави свои оригинални заглавия, които не отстъпваха в нищо по бойкост на Тафарделовите. В Лион бяха във възторг, че могат да го поместят — подготвяха се общински избори и по този случай два вестника, „Ле Гран Лионе“ и „Льо Традисионел“, си разменяха рядко коварни удари. Скандалите в Клошмерл, представени според версията на Тафардел, спомогнаха да вземе превес „Льо Гран Лионе“. Ала „Ле Традисионел“ отвърна великолепно, като публикува четирийсет и осем часа по-късно още по-тенденциозна версия — изработена в собствения кабинет на главния редактор — под следните заглавия:
Още една низост:
Отвратителен подвиг на един пияница, подкупен от един безчестен сектантски общински съвет
Този жалък тип осквернява святото място и бива изхвърлен навън от възмутените верующи
Представена така, новината изискваше допълнителни осветления. Не пропуснаха да ги поднесат през следващите дни. Редакторите от едната и от другата страна, и то при съвсем ниско заплащане, положиха голямо старание в съчиняването на долни интриги, в опозоряването на хора, които те дори не познаваха, като Бартелеми Пиешу, Тафардел, баронесата, Жиродо, кюрето Понос, Жустин Пюте и други. Ако един безпристрастен човек прочетеше последователно враждуващите писания, щеше да стигне до заключението, че божолезкият градец Клошмерл беше населен изключително с нехранимайковци.
Върху обикновените умове печатът оказва тъмно, но властно въздействие. Като отхвърляха яростно очевидността и се отричаха от едно дълго минало на братство и снизходителност, клошмерлци стигнаха дотам, че почнаха да съдят за себе си единствено по разкритията на няколко вестника, четени от всички с еднакво усърдие — от едните, за да се радват, а от другите, за да се възмущават. При това положение яростта надделя над всичко и обхвана всички. Историята с Мария Фуяве, с Клемантин Шавен, изчезването на Ортанз Жиродо и намесата на монтежурци окончателно доведоха общественото мнение до онази степен на заслепление, която предизвиква големите катастрофи. От обидите се премина към изстъпления. Строшен бе още един стъклопис на църквата, този път преднамерено. Камъни полетяха към прозорците на Жустин Пюте, на Пиешу, на Жиродо, на Тафардел, паднаха и в градината на свещеническия дом и едва не пребиха Онорин. Надписите по вратите непрекъснато се увеличаваха. Тафардел бе наречен лъжец и получи плесник от Жустин Пюте, която той беше замесил в тая история. Безценната му панамена шапка отхвръкна от главата му от силния удар и старата мома я стъпка. На шосето един камък пръсна на парчета стъкло от лимузината, в която се намираше баронесата. Блазо разнесе няколко анонимни писма. Най-сетне едно неприятно приключение накърни до голяма степен честта на Оскар дьо Сен-Шул.
Този смел благородник се беше похвалил, че ще умиротвори Клошмерл, като използува авторитета и красноречието си, на които не можеше повече да се устои поради елегантността му в светли тонове. Той пристигна една вечер, като се кипреше върху един твърде грозен ездитен кон, който не се подчиняваше вече на подканите на шпорите, но все още таеше опасна вироглавщина в конската си глава. Това животно беше „един стар слуга“ (господарят му го наричаше просто Палфроа). И тъй, той довтаса яхнал този
