момента, когато вдъхновението щеше да бликне. Смяташе, че едно литературно произведение трябва да се пише под диктовката на боговете, почти без да се зачерква нищо и при това без усилия, защото те биха развалили оригиналността му.
След като беше прекарал дълго време в Лион под предлог, че учи. Дени Помие се бе установил от осемнайсет месеца насам в Клошмерл. Тук под предлог, че пише литературни произведения, той живееше като излишен член в семейството си, което го считаше за некадърник, позор за един трудолюбив род на дребни собственици. Разполагаше с много свободно време, за да се сближи с Ортанз Жиродо и да я отрупа с поетични писма, които оказваха силно въздействие върху нежната й природа.
Излишно е да навлизаме в подробностите на хитростите, до които Ортанз и Дени прибягваха, за да се видят и да си пишат. И най-необиграната девойка проявява безкрайна находчивост, щом някой ухажор и отвори очите. На няколко пъти Ортанз беше вмъкнала в разговорите с близките си името Дени Помие. Острата реакция на всички Жиродо й даде да разбере, че не бива да храни някаква надежда да й разрешат да се омъжи за този момък — впрочем те скоро почнаха да настояват да се омъжи за Гюстав Лагаш, син на един приятел на баща й, който в неговото лице виждаше бъдещ сътрудник, след като бъдеше формиран в неговата школа. Отчаяна, Ортанз довери мъката си на този, когото считаше за свой годеник.
Всичко се струваше лесно на този поет. който говореше на ти с боговете и интимничеше с музите; разпореждаше се с бъдещето, както си искаше, тъй като не се съмняваше, че му е отредена съдба на велик човек. Семейството му проявяваше готовност да пожертвува десетина хиляди франка, за да му даде възможност да опита щастието си в Париж и да не чуе повече нищо за него. Тези десет хиляди франка, прибавени към това, което Ортанз можеше да набави — стойността на няколко скъпоценности, — беше достатъчно за първите крачки на едно приключение, което той си представяше като вълшебния път към славата.
Реши да отвлече Ортанз и преодоля последната й съпротива, отнемайки и чрез измама девствеността, след като постепенно я беше довел до състояние на сладко опиянение, което я правеше беззащитна, чрез прочитането на няколко умишлено подбрани романа, в които се описваха най-нежни чувства. Това стана за един миг сред природата, когато веднъж дъщерята на нотариуса отиваше във Вилфранш на урок по пиано. Прекалено доверчивата Ортанз стана жена, без дори да изпусне из стиснатата си ръка дръжката на чантата с нотите, а това й спести всякакви опасения. И тъй като целомъдрието й, алармирано твърде късно, не можеше да предприеме никакви обратни действия и всичко изглеждаше непоправимо, тя реши да се примири пред свършения факт и опря влюбено бузата си върху рамото на Дени Помие. А той й заяви, като се смееше, че е много доволен, много щастлив, много горд, и за да я възнагради, и рецитира последната си поема. След това й каза, че непринудеността влизаше в традициите на Олимп, най-добрата от всички традиции за поетите и техните любовници, защото поетите не биха могли да постъпват като простосмъртните. Ортанз, на която и се искаше да му вярва, действително му повярва, затворила очи, а хитрецът се възползува още веднъж от това, „за да убеди себе си, че не е сънувал“ — каза той мило, щом се нагласи. Ортанз, почти загубила ума и дума, от своя страна също се питаше дали не сънуваше. По-късно, прибирайки се сама, тя с учудване си мислеше как съдбата на девойките можеше да се реши без предизвестие и как младите момичета откриват така бързо тази тайна, която майките наричат ужасна. И разбра, че от сега нататък животът й е завинаги свързан с този дързък пионер на нейната плът, който умееше да прояви инициативност и да поеме отговорността с израз на вдъхващо доверие безгрижие. И чакаше вече само една негова дума, просто един знак, за да го последва на края на света.
Една септемврийска нощ горният град беше разбуден от изстрел, веднага последван от пукотевицата на някакъв мотоциклет без заглушител, който потегляше с луда бързина. Онези клошмерлци, които успяха да открехнат капаците на прозорците си, видяха как по главната улица безразсъдно смело се спускаше един мотоциклет с кош, като изхвърляше пламъци; ехото на долината дълго повтаряше трясъците му. Неколцина смелчаци, въоръжени с ловни пушки, тръгнаха на разузнаване. Откриха, че цялата къща на нотариуса беше осветена, и им се стори, че в нея цареше някакво тревожно оживление. Извикаха:
— Господин Жиродо, вие ли гръмнахте?
— Кой е, кой е? — обади се един променен от вълнение глас.
— Не се бойте, господин Жиродо! Ние сме, Босолей, Машавоан и Поапанел. Какво стана?
— Вие ли сте, приятели, вие ли сте? — отвърна живо Жиродо, с изключителна любезност. — Ей сега ще ви отворя.
Той ги прие в трапезарията и беше така разстроен, че изпразни в чашите им три четвърти от една бутилка фронтинянско вино, предназначено за знатни гости. Обясни им, че чул как чакълът на двора поскърцвал и ясно различил някаква сянка, която се промъквала близо до къщата. Докато навлече халата си и грабне пушката, сянката изчезнала. И понеже никой не отговорил на подканите му, стрелял напосоки. По негово мнение касаеше се сигурно за крадци. Страхът от крадци не даваше нощем покой на господин Жиродо, в чиято каса имаше винаги значителни суми.
— Има толкова лоши хора днеска! — каза той.
Имаше предвид войниците, завърнали се от войната в опасно състояние на духа, и най-вече онези, пенсионираните, на които правителството бе отпуснало ренти, а това им даваше достатъчно време да обмислят предварително злодеянията си.
— Крадци ли, не ми се вярва — отвърна Босолей. — По-скоро от онези, дето обират плодове. В градината си имате най-хубавите круши в Клошмерл. Може да са съблазнили някого.
— Градинарят ми струва доста скъпо! — отговори Жиродо. — Не може вече да се намери човек за тази работа. А тези, които идват, предявяват големи претенции…
Той поклати глава и добави с голяма болка:
— Всички са богати сега!
— Не се оплаквайте, господин Жиродо! Имате си и вие своя пай, какво сега!
— Така ли разправят? А, бедни мои приятели, ако знаеха всъщност как стоят нещата! Само защото виждат, че имам по-внушителна къща, предполагат, че… Тъкмо това привлича крадците.
— Според мен — обади се Поапанел — това са по-скоро някои от онези мръсни копелета от Монтежур…
— Да, точно така — съгласи се Машавоан. — Трябва да се претрепят още петима-шестима от тях.
Разнесе се сърцераздирателен вик, вратата се отвори изведнъж и на прага застана госпожа Жиродо. Почтената дама се появи в нощното одеяние на всички порядъчни жени от семейство Тапак-Дондел, които се хвалеха, че никога не са били кокетки дори спрямо собствените си мъже. Хартийките, около които бяха навити косите й, представляваха смешна украса на ъгловатото й лице; една камизола закриваше плоските й гърди, а някаква извехтяла фуста — противните й слабини. Беше смъртнобледа, а ужасът увеличаваше грозотата й.
— По Ортанз си стре… — извика тя. И изведнъж млъкна, когато видя посетителите.
— По Ортанз… — повтори като слабо ехо Жиродо, който на свой ред млъкна ужасен.
Клошмерлци, подушили тук някаква загадка, която те първи щяха да узнаят — рядък късмет! — умираха от любопитство да научат нещо повече. Машавоан подхвърли като уловка:
— Може това да е било просто госпожица Ортанз, слязла за малко на двора, а? На момичетата, има една възраст, им се случва понякога да не могат да спят поради разни мисли, дето им се въртят в главата… Такива едни мисли, че им е дошъл и на тях редът… Минали сме и ние през това. Нали така, госпожо Жиродо? Да не би да е била вашата госпожица, а?
— Тя спи — заяви Жиродо, който никога не губеше напълно присъствие на духа. — Хайде, приятели, време е да си лягаме. Благодаря ви още веднъж, че дойдохте, благодаря ви… Той изпроводи недоволните мъже до оградата.
— Аз все пак ще доложа за това, какво ще кажете, господин Жиродо? — предложи Босолей.
— Не, оставете, Босолей — отвърна бързо нотариусът. — Утре ще видим дали има някакви следи. Нека не отдаваме чак такова значение на тази работа. Всъщност може би не е било нищо.
Тази сдържаност усиля подозренията и яда им. Машавоан си отмъсти, като каза на тръгване:
— Този мотор, дето вдигна такава патърдия, имане някакво да отнасяше, пак нямаше да дава толкова газ, режа си главата!
— Същинско нападение като на кино! — натърти Поапанел. И шумът на непочтителните им коментарии
