Войникът на паметника осъмна целият червен сред главния площад — можете да си представите какво впечатление бе направило това! Един всеобщ вик се издигна над целия градец:
— Видяхте ли го?
Цял Клошмерл се вдигна и отиде в горната част на градеца. Прясно боядисаният войник представляваше интересна гледка, но въпреки това голям гняв обхвана всички. Предизвикан бе не толкова от цвета, който сам по себе си беше приятен, ала от оскърблението. Бандата на Фаде предложи да отиде и да боядиса в зелено или черно паметника на монтежурци, който също така представляваше една ведра Франция и един храбър войник. Ала това предложение не оправяше нещата. Общинският съвет се събра веднага, за да обсъди въпроса. Доктор Мурай каза, че червеният цвят придавал много по-голяма войнственост на войника и имал това преимущество, че изтъквал още повече паметника. Той предложи да се запази този цвят, като паметникът се покрие с още един пласт боя, този път грижливо поставена. Анзелм Ламолир решително се противопостави на това и изложи моралните причини на несъгласието си. „Червеното — каза той — е цветът на кръвта. Не бива да свързваме представата за кръвта с тази за войната. Хората, паднали във войната, би трябвало да си ги представяме умрели по някакъв съвсем идеален начин, славен и спокоен, и нищо долно, грубо или тъмно не бива да опетнява тази представа. Трябва да мислим за младото поколение, което сме длъжни да възпитаваме в духа на традиционния и весел героизъм на френския войник, който знае да умира кокетно. Има един особен начин да се умира на война — едно неподражаемо, чисто френско качество, което дължим безспорно на достойнствата на националния ни дух, на първо място а света, както всеки знае.“ Това своевременно припомнено превъзходство накара целия общински съвет да потръпне от патриотично чувство. Ламолир довърши жертвата си, доктор Мурай, с още няколко внезапни удара, нанесени от упор:
— Възможно е — каза той — да има хора, които са дялали трупове и затова не зачитат нищо. Но като сме от село, това не значи, че трябва да имаме по-малко идеали от някои градски присмехулници. Трябва да им се покаже това.
Красноречието, което се опира на фактите, винаги притежава голяма убедителна сила. Анзелм Ламолир имаше особени права да говори за падналите във войната. Беше загубил трима племенници и един зет. Самият той бе кантонер в продължение на цели пет месеца съвсем в началото. Числеше се към категорията на пострадалите от войната. („Онези, които умряха, са имали наистина щастие, нещастни са тези, които останаха.“) Възприе се неговото мнение и се реши да се повика специалист, който да възвърне на паметника първоначалния му цвят.
Но се случи нещо още по-сериозно. Една нощ, към три часа сутринта, силен взрив разтърси Клошмерл. Продължителният тътен на експлозията накара клошмерлци да помислят, че се касае за земетресение, и те не се помръднаха, питайки се дали заемат все още хоризонтално положение във все още вертикално стоящите къщи. След това по-смелите излязоха на улицата. Миризма на взривно вещество ги насочи към Уличката на монасите и скоро с развиделяването се разбра какво се бе случило. Заряд с динамит, поставен под писоара, беше вдигнал във въздуха ламарината му и парчета от нея бяха строшили един от пъстроцветните прозорци на църквата. Този път щетите засягаха и двата лагера. Тази вандалщина предизвика всеобщо възмущение. Двама монтежурци, издебнати на следния ден на пътя от десетина храбри клошмерлци, бяха пребити до смърт.
Същевременно личните разправии се увеличаваха, като в тях биваха замесвали лица и от двата лагера, нещо, което възбуждаше още повече духовете. Трябва да разкажем за това.
Младата слугиня на семейство Жиродо, някоя си Мария Фуяве, един прекрасен ден бе изгонена съвсем безмилостно и без никакво обезщетение, обвинена в безсрамни действия спрямо личността на младия Раул Жиродо, възпитаник на отците йезуити. В действителност вината изглеждаше обща, общи бяха и прегрешенията — синът на нотариуса беше горе-долу на седемнайсет години, а момичето нямаше пълни деветнайсет. Но по-голямата възраст на нещастницата бе счетена за престъпление от един добродетелен баща, който бе обзет от голям гняв, когато научи, че синът му, бъдещ юрист, спеше под собствения му покрив със слугинята. Макар че можеше да се вярва, че инициативата в тази работа, разбира се, несъвместима с благоприличието в дома на един нотариус, е била взета от Жиродо младши, който се очертаваше като истински мошеник.
Раул Жиродо наистина имаше известни извинителни причини. Първата от тях трябва да се счита малко тъпата покорност на едно младо момиче, наето като обща слугиня, което не знаеше къде свършва подчинението, дължимо на господарите. Общественият строй представляваше нещо страшно за едно простовато и плахо създание, дошло от някоя планинска колиба. Отначало натискана по ъглите от един колежанин лъжец, който можеше да накара близките си да я изгонят, тя сметна, че е за предпочитане да приеме ласките му — те щяха да й осигурят един покровител и щяха да смекчат самотата й в един дом, където всички й заповядваха и й вдъхваха страх. Тази Мария Фуяве не беше хубава, но притежаваше свежа, твърде привлекателна руменина и най-вече огромна, необикновено развита гръд, чийто вид разстройваше едно момче, което, измъчвано девет месеца в годината от суровостта на интерната, се бореше ден и нощ с терзанията на един повелителен пубертет. При тези обстоятелства неизбежно беше да се стигне до сближение между младата слугиня и сина на нотариуса. Последният беше дошъл да прекара ваканцията си, твърдо решен да си изясни известни неща, които не фигурираха в учебната програма на йезуитите. Мария Фуяве предлагаше най-голяма възможност за подобни изяснения. И тя стори това със същото мълчаливо прилежание, което влагаше и в слугинските си задължения, като не считаше, че това й дава право да фамилиарничи с младия си господар. Общата неопитност на тези дебютанти успя в края на краищата да се справи твърде добре с положението и да се превърне в удоволствие. Мария Фуяве скромно вземаше от него пая, който благоволяваха да й дадат. Макар че дяловете не бяха винаги разпределени по равно, тези нощни забавления усилиха привързаността на слугинята към господарите й и това даде своето отражение и в работата й.
— Това момиче наистина се поотрака от края на юни насам. Намирам, че не е вече чак толкова туткава — повтаряше със задоволство госпожа Жиродо, на която трудно можеше да се угоди.
— Да — отвръщаше нотариусът, — би казал човек, че се е пообиграла. Намирам също така, че и у Раул действително има напредък от известно време. Станал е по-разумен, по-спокоен. Чете — нещо, което никога преди това не се е случвало, не се мъкне постоянно насам-натам из града, както други години. Имам впечатлението, че става трудолюбив.
— Вече е на възраст, когато може да разбере някои неща. Характерът му се оформя.
Въпреки това този напредък не бе взет никак предвид, когато се разбра до каква степен Мария Фуяве бе станала интимна със семейството и бе допринесла да допълни възпитанието на сина на нотариуса. Изгониха я и обляна в сълзи, тя простодушно тръгна да разправя навред за своето нещастие. Нейните жалби нанесоха голям удар върху авторитета на сектата на Жиродовци и църковната партия.
— Големи мръсници са тези Жиродо! — казваха хората.
— Държат молитвената си броеница до цепката на панталоните си!
Но Мария не обвиняваше всички еднакво.
— Жената е най-лошата — обясняваше тя. — Защото господинът се грижеше много за здравето ми. Все се страхуваше да не се разболея и все ми казваше: „А, Мария, имаш много хубави големи ненки! Трябва да внимаваш, трябва добре да внимаваш, Мария, да не им се случи нещо. Нали не те боли, когато ги държа така, а?“ — все ме питаше по кьошетата господинът. Много се грижеше за мен, понеже момичетата много се страхували от това, ми казваше господинът. И от любезност ми пъхаше банкнота от пет франка между тях. Понякога и от десет франка, съвсем навътре. „Ето — казваше ми той, — това е за малката Мария, дето има такива хубави ненки!“ Изкарвах си добри пари на месец скришом от госпожата.
— Ами Раул, Мария?
— Накара ме насила, без да ме пита. Бях съвсем сънена. Преди да имам сили да се увардя, всичко беше свършено.
— Трябваше да викаш, Мария!
— Беше ме срам да събера хората…
— Ами сетне, Мария?
— Стана някак си като навик. По-малко се стеснявах.
