Глава 17. Проектът „Вампир“
Валънтайн лежеше в пещерата, по-изтощен от всякога, устните му бяха посинели, а кожата му — по- бледа от тази на мъртвец.
— Валънтайн не мърда — казах аз. — Мисля, че…
Александър взе в ръцете си безжизнения вампир. Момчето Били видимо беше ужасено. Аз стиснах треперещата му ръка и го поведох обратно през пещерата.
Когато стигнахме изхода, Били се качи на колелото си, докато Александър и аз слагахме Валънтайн в колата.
Когато приятелят ми положи изнемощелият вампир на задната седалка, той се опита да отвори очи.
— Опитах се — прошепна Валънтайн на Александър. — Но не можах да го направя.
— Опитай се да пестиш дъха си — предупреди го Александър.
Валънтайн сграбчи за китката приятеля ми.
— Когато прекарах нощта в Били и прочетох кръвта му, за да потърся семейството ми, намерих някого другиго вместо тях. Били спеше кротко и сънуваше семейството си: майка си, баща си, Рейвън. Не можех да ги отнема от него. Джагър и Луна бяха прави да ме изключат. Явно все пак не съм като тях.
Александър уви едно топло одеяло около момчето, а аз приседнах до него, докато той лежеше, а дишането му бе учестено.
Момчето Били разглоби предното колело на велосипеда си и Александър му помогна да го качи в багажника. Седнах до брат си на широката предна седалка на мерцедеса.
— Взех ти това. — Момчето Били ми подаде парче скала, във формата на малък прилеп. — Помислих си, че ще го намериш за готино.
Смъртен или вампир, Валънтайн и Момчето Били бяха досущ като всички останали момчета на тяхната възраст — отчаяно борейки се да бъдат видени от своите по-големи братя или сестри като нещо повече от просто дете.
Когато пристигнахме обратно в Бенсън Хил, Хенри ни чакаше на неравните стълби пред Имението.
Сякаш повикан, Джеймсън отвори голямата тежка врата на сградата. Александър пренесе Валънтайн през голямото стълбище, докато аз и двамата задръстеняци го последвахме във фоайето.
— Уау! Това място е огромно! — възкликна Хенри.
— И плашещо. Сигурно има дузини призраци тук вътре — добави брат ми.
Джеймсън ни упъти към всекидневната, да изчакаме там, а той имаше работа в кухнята.
Гостната бе както винаги — едно обикновено бюро, лавица прашасали книги и няколко старинни викториански стола.
— Тук няма много за гледане освен прах — забеляза Хенри. — А така искам да ме разведат из имението.
— Не е възможно точно сега.
Брат ми се пльосна в един стол, докато Хенри разлистваше няколко книги, които сякаш не бяха докосвани още откакто Имението бе построено.
— Защо Александър не го заведе на лекар? — попита Момчето Били.
— Трудно е за обяснение — отговорих аз.
— Двамата с Хенри сме членове на клубовете по математика, шах и астрономия. Мисля, че ако има някакъв аспект, който ти разбираш, то ние също бихме проумели, без съмнение.
Аз простенах.
— Александър може да помогне на Валънтайн много повече отколкото всякакъв обикновен доктор. Има нещо свързано с Румъния.
Джеймсън, понесъл няколко бутилки, пълни с червена течност, се забърза нагоре по стълбището.
Момчетата се спогледаха.
— И ти ли си мислиш това, което си мисля аз? — попита Момчето Били Хенри.
— Удивен съм, че не го разбрахме по-рано — отговори приятелят му — задръстеняк.
— Но ние сме гледали грешният обект — каза Момчето Били. — Сега вече всичко ми е ясно.
— Не само ще изкараме отлични оценки, — заключи Хенри. — Но можем дори да получим стипендии за някой престижен университет.
— За какво говорите вие двамата? — попитах.
— Нашият обект, за проекта — отвърна самодоволно Хенри. — Сега той лежи на горния етаж.
— Да не си полудял? — попитах го.
Двете момчета придърпаха столовете си близо до моя и се наведоха, сякаш щяха да ми поверят важна държавна тайна.
— Истината се крие в доказателствата — отчетливо каза Момчето Били. — Първо, видях един зеленоок прилеп да виси над прозореца на стаята ми. Валънтайн има зелени очи.
— Второ, — намеси се Хенри. — Валънтайн искаше моята къщичка на дървото. Онзи ден, когато се катерехме, намерихме два амулета, пълни с кръв там.
— Трето, — допълни Момчето Били. — Валънтайн е от Румъния.
— Четвърто, той живее в пещера.
— Пето, — продължи брат ми. — Той има смъртоносна алергия към чесън.
— Шесто, — добави Хенри. — Той се опита да ни придума да станем кръвни братя.
— Седмо, опита се да ме ухапе — заключи Били.
— И аз се опитах да те ухапя преди година! — възпротивих се аз.
Брат ми спря, за да набере скорост за присъдата.
— Смятаме, че Валънтайн е вампир.
— Този проект наистина ти се е набил в главата! — разсмях се аз.
— Тогава това няма да е проблем — предизвика ме брат ми, протягайки ръка към раницата на задръстения си приятел. — Хенри…
Малкият вундеркинд откопа военноморската си раница. Извади малко правоъгълно огледало.
— Когато Валънтайн слезе долу — каза Момчето Били, — тогава вече ще видим. Или по-скоро, ще наблюдаваме това, което няма да успеем да видим.
Двете момчета гордо ме загледаха, все едно бяха Шерлок Холмс.
Аз бях потресена. Били и Хенри, двамата задръстеняци, бяха на път да открият, че Валънтайн всъщност е истински вампир.
Бях прекарала последните две седмици в усилия да държа Валънтайн далеч от момчетата за да ги предпазя. Сега трябваше да държа задръстеняците далече от вампира — за негова безопасност.
— Защо не се разходим да хвърлим едно око на това имение — изправи се Хенри.
— Не, няма да се разхождаме никъде — наредих му аз, посочвайки му стола. — Ето, прочети това… — казах аз, подавайки му едно петдесеттонно списание за Стоунхендж, пирамидите и НЛО. — Може би после ще заключиш, че Валънтайн е извънземно.
След като на момчетата им писна да се занимават със старите и прашни книги, Хенри започна да играе някакви игри на мобилния си телефон.
— В пещерата, — започна брат ми, — те чух да ме наричаш Били. Не Момчето — Идиот. Не Момчето Били.
— Е, и какво от това?
— Знам, че си способна да ме наричаш с истинското ми име.
— Истинското ти име е Уилям. Как искаш да те наричам?
— Какво ще кажеш за „добрия стар Били“?
— Добре. Отсега нататък, — казах аз, — ще ти викам „Добрия Стар Били.“
Брат ми се намръщи и поклати глава.
— Мой ред е! — каза той на Хенри и се пресегна за мобилния.
Двамата гледаха „Стар Трек“ на телефона, докато аз надничах през прозореца, гледайки лунната нощ. Започнах да си изяснявам мотивите на Валънтайн да дойде сам в Дулсвил.
Според него, той дошъл, за да търси Джагър и Луна. Беше се надявал да ги открия още тук. И когато не
