само един човек можеше да върви по него.
Обикновено щях да съм развълнувана, дори вдъхновена от нощните елементи около себе си. Но вместо това сега бях нервна. Ако не стигнех до Момчето Били навреме, той щеше да е наказан за вечността.
Докато пълзях през малкия проход, въздухът стана по-студен, а звукът от водните капки почти заглъхна. Фенерчето осветяваше само малка част от пътеката пред мен. Пазех се от издадените нагоре сталагмити, като опипом търсех пътя в сляпата тъмнина. Продължих напред, по-надълбоко в пещерата.
— Били! — изкрещях. — Били, къде си?
Тесните стени на пещерата около мен изведнъж се разшириха. Видях това, което приличаше на блещукаща светлина на няколко ярда напред. Може би Били показваше знака на SOS. Прибрах полите на роклята си и хукнах напред към светлинката.
Беше запален свещник.
— Били! — насочих фенерчето навсякъде — стените, покрити в мъх, подът, инкрустиран със скали и огромният таван.
Изведнъж усетих нечие присъствие до мен. Насочих светлината на фенерчето към нея.
Беше Момчето Били.
— Били! — възкликнах аз. Пресегнах се и прегърнах силно объркания ми брат.
— Какво правиш тук? — попита ме той изненадан.
— Аз би трябвало да те питам същото!
Бързо проверих врата му за някакви следи от ухапвания.
— Какво правиш?
— Само исках да проверя дали си добре.
— Добре съм. Само не казвай на мама. Ще ме накаже отново. Валънтайн иска да ми покаже тази пещера, преди най-накрая да ме заведе до мястото, където е отседнал.
„Но това е мястото, където е отседнал!“ — почти казах.
— Дойдохме да вземем още мостри за вампирския проект — каза Момчето Били гордо.
„Ти си проекта за вампирите“, исках да му кажа.
— Обещай ми да не се заяждаш с Валънтайн. Той е от Румъния и знае много за историята на вампирите, пещерите и прилепите.
— Но ти се ужасяваш от прилепи!
— Шшт! — прошепна той. — Закълни се, че няма да му казваш.
— Заклевам се. Сега хайде да тръгваме…
— Валънтайн беше тук допреди малко — каза Момчето Били, оглеждайки се. — Щяхме да ходим да се запозная с леля му.
— Искаш да се срещнеш с леля му? — попитах аз. — Ето това е леля му.
Подадох му снимката от надгробната гравюра.
Момчето Били ахна, а лицето му побледня като на мъртвец.
— Но тя е…
— Знам. Предупредих те за Валънтайн. Побързай, трябва да тръгваме.
— Защо би ме излъгал? Къде е той? — каза той обезпокоено. — Не можем да го оставим сам…
— Александър ще се погрижи. Двамата с теб трябва да се омитаме оттук.
— Трябва да си взема раницата. Проектът ни е вътре…
— Забрави за…
Но преди да успея да довърша изречението си, брат ми вече бе изчезнал.
Валънтайн пристъпи откъм сенките.
Разтревожен и отслабнал, той изглеждаше по-мъртъв от всякога, сякаш бе лежал на дъното на замръзнало езеро. Устните му бяха посинели, зъбите му тракаха, но това не спря дяволското момче да се приближава все по-близо.
— Къде е Били? — попитах аз.
— По-важното — къде са брат ми и сестра ми?
— Не знам. Вече ти обясних, че се върнаха в Румъния.
— Е, не са. Нещо — или някой — ги е спрял — каза той обвинително.
— Затова ли прочете мислите на Били, Тревър, а и моите — за да разбереш къде са Джагър и Луна?
— Да, но прочетох доста повече, отколкото си бях представял.
— Какво имаш предвид?
Валънтайн се приближи още.
— Когато прочетох кръвта на Тревър, видях един заклинател, а наоколо беше пълно с Ангели на Смъртта. Едно момиче в раздърпана рокля за бала вървеше откъм олтара. Но когато тя повдигна булото си, вместо лицето на сестра ми, видях твоето.
— О, говориш за Гробищното Парти — партито на Тревър в гробищата. Не стана точно така.
— Знам, но Тревър искаше да стане точно така. Той никога не е искал сестра ми, беше му удобно с нея, защото му е напомняла за теб.
— Не ти вярвам.
— Семейството ми е посрамено още откакто Александър заряза сестра ми в Румъния. Джагър дойде тук да търси отмъщение за този страхлив вампир. После повика и сестра ми при себе си. Но никога не прати някого за мен — защото мислят, че все още съм дете.
— Това е нормално. Били също го изоставям през цялото време — опитах се да го успокоя аз.
— Но сега, когато съм тук, виждам, че ти си причината те отново да бъдат посрамени — каза Валънтайн, приближавайки се към мен. — Сега те няма да се върнат при мен и семейството ми никога повече. Нито Тревър, нито пък Александър искаха сестра ми — и двамата винаги са искали теб. И все още е така.
— Не знам за какво говориш. Защо му е на Александър да ме иска? Та той вече ме има.
— Не напълно. Забрави ли… Александър е вампир, все пак — каза Валънтайн и зъбите му проблеснаха.
Аз замълчах.
— Прочетох кръвта му. Той жадува плътта, кръвта и душата ти още откакто те е видял за пръв път.
— Не ме интересува какво казваш, ти само се опитваш да разрушиш връзката ни. Но не можеш!
— О, не мога ли? Колко дълго можете вие двамата да останете заедно, когато единият от вас жадува кръвта на другия? Колко дълго ще го измъчваш? Цяла вечност?
— Може би аз съм тази, която се измъчва. Искам да бъда в света на Александър, а той иска да ме предпази от него — главно заради такива като теб!
— Валънтайн — вече каза достатъчно! — чух познат глас.
Обърнах се, а Александър стоеше зад мен.
Вгледах се в тъмните му очи. Дали думите на Александър за приятеля ми не бяха верни? Александър се отдръпна настрана от мен.
— Валънтайн — трябва да напуснеш тази пещера и този град — веднага! — заявих аз.
— Няма да си тръгна, докато не получа това, заради което дойдох. И след като не мога да открия своя брат, ще взема твоя.
От сенките, Момчето Били понечи да изтича към мен, с раницата, преметната през рамото му.
Валънтайн го сграбчи за тънката ръчичка и повдигна китката му към устата си.
— Какво правиш? — попита Момчето Били.
Валънтайн се усмихна зловещо и зъбите му проблеснаха.
— Не! — изпищях аз.
Той отвори широко уста и се наведе към ръката на брат ми.
Тогава насочих фенерчето към лицето му. Зелените му очи станаха кристално бели, а после и кървавочервени.
Валънтайн нададе пронизителен писък и пусна брат ми. Закри лицето си с ръце и се оттегли обратно в сенките.
