надолу по коридора.
Спомените ми от кошмарния край на Снежния Бал завладяха отново мислите ми като връхлитаща буря. Видях се как тичам навън под проливния дъжд, за да намеря самотния Александър и да го помоля да говори с мен, докато той опитваше се прибере в Имението.
Въпреки това, когато отворих вратата на гимназията, навън не валеше из ведро — всъщност не валеше изобщо, всичко беше спокойно и тихо.
— Александър! — извиках.
И там, в подножието на стълбите, обърнат с гръб към мен, седеше приятелят ми вампир.
Набрах полите на роклята си и затичах надолу по стълбите на входа.
— Александър, моля те. Не исках да танцувам с онзи кретен.
Той не отговори.
— Моля те, погледни ме! — в очите ми напираха сълзи.
Той се обърна към мен и отстъпи настрани, разкривайки Хенри, който бе застанал пред него.
Стомахът ми се преобърна. Какво правеше Хенри на бала?
— Къде е момчето Били? — попитах притеснена.
— Току-що ми каза, че отива в къщата на Валентин — отговори Хенри.
— Би трябвало да е наказан — казах.
— Просто си помислих, че трябва да знаеш.
Погледнах Александър, който изглеждаше точно толкова изненадан.
— Валентин е отседнал със своята леля, Мария Максуел, — продължи идиотската половинка на брат ми. — Откакто Били е все наказан, имах повече свободно време, затова претърсих докладите на града за лелята на Валентин. Не можех да я открия в нито един списък. И после, тази вечер, Били остави онзи проект за вампирите, за да поработя над него. И намерих това.
Той подаде на Александър малко парче хартия.
Беше гравюра на надгробен камък.
С ръкописни букви бяха изписани думите:
Глава 16. Братско съперничество
— Трябва да намеря Били, преди да е станало твърде късно — каза Александър. — Валънтайн е на края на това въже. Ако не се върна до час, накарай Мат да те закара у вас. — Той ме целуна набързо по бузата и тръгна към колата си.
— Идвам с теб — последвах го аз.
— Стой тук — каза той, продължавайки напред. — Ще се върна за теб като приключа.
— И аз ще дойда. Били ми е брат.
Александър продължи да върви напряко през тревата вместо да върви отстрани по алеята.
— Къде живее Мария Максуел? — попитах аз. — Или, имам предвид, къде е погребана? В гробището на Дулсвил?
— Хенри каза, че Били е отишъл на гости у Валънтайн. Имам идея къде би могло да се намира това.
Когато двамата стигнахме до Мерцедеса, обикновено учтивият ми приятел не ми отвори вратата. Беше прекалено зает да запалва колата. Продължихме да пътуваме в мълчание, докато минавахме през града.
— Това не е начинът, по който си представях, че ще прекарам бала си — казах аз. — Тревър ми го връща, а сега Момчето Били е на пътя на опасността.
— Тревър е доста по-голям вампир от мен — призна Александър. — Мисли и се държи като такъв.
— Ето защо те обичам — казах аз. — Ти си вампир с душа.
— Докато съм погребан в тъмнината в ковчега си, знам, че Тревър може да е с теб всеки ден, да кара същия час като теб, да те гледа в закусвалнята. Неща, които аз никога не мога — и никога няма да мога да правя. Знам, че просто искаше да се изфука в лицето ми тази вечер.
— Е, това си е ангелско лице все пак — казах аз, милвайки го по рамото.
— Изглеждаше толкова красива тази вечер — каза той, докато продължи да кара колата. — Искаше ми се да съм кралят на бала само за да мога да танцувам с теб.
— Е, аз не танцувах с Тревър. Дадох тиарата на Дженифър Уорън. Тя е най-популярното момиче в училище. И мога да гарантирам, че тази вечер, Тревър, който метна и мен, и нея, ще пътува сам в лимузината си към къщи.
Аз се загледах в тъмнината навън, към същите поля, които бяхме преминали преди няколко дни. Карахме през една забравена ливада и по един стар и мръсен път, с много дупки.
Фаровете на колата осветиха тъмната пещера, както и нещо току пред самия вход.
Бързо изскочих от колата. Колелото на Момчето Били беше отвън.
— Ти беше прав! — гордо казах аз. — Брат ми е вътре!
Александър ми подаде фенерчето и ние се промъкнахме в тъмната пещера.
— Били! — извиках аз, но ми отговори само ехото от собствения ми глас.
Няколко сантиметра вода капеше по каменния под, докато ние стъпвахме през тъмната и зловеща пещера, облечени като за бал. Държах полите на роклята си в едната си ръка и фенерчето в другата, докато Александър мило ме преведе по правилния път.
— Това не е типично за Били. Той не е такъв авантюрист. Това е нещо, което аз бих направила.
— Може би го прави именно затова — предположи Александър. — За да прилича повече на теб.
— Мислех, че се опитва да впечатли Валънтайн.
— Може би да впечатли теб е от по-голямо значение за него.
— Били! — изкрещях аз. Никакъв отговор.
Фенерчето ми освети това, което изглеждаше като кръгла кръпка върху каменния под. След по- нататъшни изследвания, установих, че всъщност беше кръг от мърсотия.
— Този кръг не е достатъчно голям за ковчег — заявих аз.
— Той не спи в ковчег — промълви Александър. Посочи над нас. Аз насочих фенерчето към тавана на пещерата. Няколко прилепа, надолу с главите, се уплашиха и отлетяха.
Аз ахнах.
— Валънтайн един от тях ли е?
Александър поклати глава.
Продължихме да се придвижваме напред в пещерата, по-надълбоко, отколкото предишната ни експедиция.
— Били! — извика Александър.
Фенерчето ми освети странна форма пред нас. Отпърво ми приличаше на задънен край. Но после разбрах, че пещерата се разделяше на два тунела.
— По кой път ще тръгнем? — настойчиво попитах аз.
— Ще трябва да се разделим — нареди Александър. — Нямаме достатъчно време, за да претърсим всяка посока заедно. Ще успея да те намеря после.
„Но ще успеем ли да намерим Били?“ Почудих се аз.
Александър стисна силно ръката ми и после ме пусна. Тръпка премина по вените ми. Въздухът беше хладен и миришеше на мухъл. Поех си дълбоко дъх и пристъпих по единия път. Докато продължавах напред в пещерата, пътеката се стесняваше, стените се навеждаха около мен. Скоро пътят стана толкова тесен, че
