е намерил ковчезите, бе претърсил всички къщички на дърветата за някакви улики.
После трябва да е намерил скритите гравюри на брат си, онези, на които аз бях попаднала по-рано. Но какво в тях би му подсказало нещо за местоположението им?
Спомних си как Момчето Били и вампира ги държаха, когато ги заварих в стаята на брат ми.
— Били, ти и Валънтайн търсихте ли в Интернет за местата от снимките на Валънтайн?
— Да, една от тях беше от Румъния, а другата от нашето гробище, но не тази, която ти ми показа в пещерата. Ти нахлу в стаята ми, точно когато щяхме да започваме с търсенето. Защо?
Вместо отговор, се обърнах към задръстения приятел на брат ми.
— Хенри — мобилният ти има ли достъп до Интернет?
Магьосникът на техниката подбели очи, в знак на това че го питам такъв глупав и старомоден въпрос.
— Само за да убием времето — предложих аз. — Би ли потърсил името на Мария Максуел?
Той влезе в Интернет и написа името.
Чаках отговора на задръстеняка.
— Има доктор Мария Максуел в Спокан. Тя има уебсайт. Искаш ли да кликна на него?
— Има ли други? — попитах аз.
— Някаква Мария Максуел е пробягала маратона в Чикаго през 2001 година, месец октомври.
— Не, прекалено е млада.
— Има една Мария Максуел, която е написала детска книжка.
— През 1800?
— Не, през 1976.
— Пробвай да използваш рождената дата върху снимката от гравюрата. Може би е погребана в някой малък град в Румъния.
— Мария Максуел — произнесе той, докато въвеждаше името. — 1844 година.
Почакахме момент, но ми се стори като цяла вечност. Тиктакането на стария часовник във фоайето пасваше идеално с забързаният ритъм на собственото ми сърце.
— Има линк за стандартните вестникарски архиви — некролози…
— Дай да видя — казах аз нетърпеливо.
Хенри побутна телефона, за да можем и двамата да виждаме малкото екранче.
На него пишеше:
Мария Максуел. Родена в малкото градче Сигишоара, Румъния. Имигрирала в САЩ и заселила се в селото Грийнвил, където е доживяла остатъка от деветдесет и осемте си години. Обичана от всички. Леля на десет племенника и племеннички, всички от които останали в Румъния.
— Къде е Грийнвил? — запитах се аз на глас. — Нека видя вестника.
Хенри ми го показа, черно на бяло върху малкото екранче на телефона.
Беше главната счетоводна книга на Хипстървил.
Изведнъж чух ужасно бавните, но шумни стъпки на Джеймсън, който слизаше по голямото стълбище. Прерязах му пътя на половина, тъй като идваше да ни провери в гостната.
— Как е Валънтайн? — попитах аз Зловещия Човек.
— Възстановява се, госпожице Рейвън. Дадох му традиционните румънски напитки, а Александър го наглежда. Как сте вие и момчетата?
Хенри и брат ми подадоха глави иззад ъгъла откъм гостната.
— Добре сме. Мога ли да използвам телефона ви? — попитах.
— Разбира се. Има един в кабинета.
Не исках да ползвам мобилния на Хенри и да им оставям някакви следи, които после да проверяват. Момчетата бяха разкрили достатъчно от тайната самоличност на вампира и без аз да им помагам.
— Искате ли нещо за пиене, момчета? — учтиво попита Джеймсън, надничайки в гостната.
Всичко, за което си мислех, бяха кървавочервените течности, които го видях да носи нагоре за Валънтайн.
— Направи им американски — вметнах напълно сериозно.
Задръстеняците нетърпеливо го последваха към кухнята, оглеждайки портретите и запалените свещи в коридора.
Вече в кабинета, аз намерих старинния телефон, сложен върху грамадно дъбово бюро. Вдигнах тежката черна слушалка, която си имаше шайба и жица вместо бутони и батерия.
Сложих показалец в дупката, под която пишеше едно, завъртях шайбата надясно и я пуснах. Оставаха ми още само девет цифри.
Пръстът ми се разтрепери, докато продължавах да я въртя.
Телефонът се свърза и отсрещната линия започна да звъни.
И да звъни. И да звъни.
Хайде, вдигни!
Някой от другия край ми отговори. Можех да чуя как готическата рок музика пулсира дори през телефонната слушалка.
— Клубът „Ковчег“, говори Ромео.
— Ромео? Джагър там ли е?
Нищо освен мълчание по другата линия. Бях сигурна, че Ромео ще каже не, или по-зле, ще затвори.
— Джагър току-що излезе. Би трябвало да се върне до час — отговори той.
Бях намерила Джагър! Не можех да повярвам! Валънтайн бе прав — Джагър не се бе върнал в Румъния.
— Мога ли да попитам кой се обажда? — продължи Ромео.
— Да — отговорих аз и добавих. — Кажете му, че го търси леля му, Мария.
Глава 18. Последно Сбогом
Хенри и Били Момчето играеха шах на мобилния на Хенри, докато аз прелиствах страниците на „Историята на Румъния“, когато измъчения Александър, най-после се появи в гостната, без сакото от костюма си за бала.
Нахвърлих се върху изтощеното ми гадже.
— Как е Валентин? — попитах.
— Почива си — увери ме и сложи ръка на рамото ми.
— Ами ти?
— Аз съм добре — каза той, за да ме успокои.
— Той добре ли е? — поинтересува се Били Момчето.
— Да — отвърна Александър. — Хванахме го точно навреме.
— Какво не му беше наред? — попита Хенри.
— Беше обезводнен. Джеймсън му забърка няколко шейка и сега е по-добре.
Момчетата нетърпеливо се спогледаха.
— Може ли да го видим? — попита Били.
Хенри държеше огледалото в ръката си.
— Да. Бихме искали да го погледнем.
Отправих към Александър многозначителен поглед.
— Момчетата мислят, че Валентин е вампир.
Хенри и Били добиха смутен вид.
— Може би и вие сте обезводнени, момчета — каза Александър замислено. — Сега не трябва да го притесняваме, — продължи гаджето ми. — Но той искаше да ви кажа, че благодари и на двама ви.
— Наистина искаме да го видим — настоя Хенри.
— Става късно — заявих. — Били вече веднъж сгази лука тази седмица.
