той не е нейн пратеник, тогава тежко му! Затова ти ще трябва да го държиш под такъв надзор, че нито гълъб, нито къртица да не могат да прехвръкнат или се промъкнат при него незабелязано от нас.
— Намерил ли е той място за своята бъдеща капела?
— Да, избрал е място край пристанището. Това е разумно — там капелата ще обслужва корабните пасажери. Тукашната протестантска епархия няма да има нищо против пътуващите да могат да се молят в своя капела. Ами че гръцкият параклис вече цели четиридесет години съществува насред града, не е ли така?
— Пристанището е голямо. Къде точно попът е намислил да построи капелата?
— Знаеш ли къде е къщичката на покойния Ендрю Лоусън?
— Разбира се, че знам. Тя стои празна вече цяла година, откак старецът умря. Там живее самичък Грегъри Уебст, ама и той се готви да замине и да постъпи на нова служба. Грегъри е мой човек.
— Толкова по-добре. Нека той си остане непременно там. Къщичката е завещана на някакъв далечен родственик на Лоусън. Аз ще я купя за отец Бенедикт и ще я преустроя за капела. Моят художник мистър Огюст Джернс е набожен католик. Той ще съумее да превърне тази къщичка в същинска италианска капела. Това е, приятелю мой Уудро, именно онова нещо, което, разбираш ли, все пак някак си ми липсваше в Бълтън!
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
СЕКРЕТАРЯТ НА ВИКОНТА
1
Лейди Елен Райланд се обличаше за вечерния прием. Корсетът, който плътно пристягаше и без това тясната талия на виконтесата, я правеше прилична на тънка бутилчица. Твърде изкусната фризура — творение на френския фризьор на милейди — смело съчетаваше класическите вкусове на самия майстор с изискванията на английската мода от 1778 година. Балното облекло на лейди се отличаваше с онази трудно постижима художествена простота, която струваше на господин виконта тройно по-скъпо, отколкото другите бълтънски богаташи заплащаха и най-сложните хрумвания в модните тоалети на своите жени.
За да не си развали фигурата, лейди Елен нито за миг не беше допуснала до материнската си гръд своята единствена дъщеря Изабела. Момиченцето, което се роди скоро след пътешествието на съпрузите из Скандинавия, от първите си минути на своето земно съществуване сучеше млякото на своята дойка, шведската селянка Хелга Лунд. По традиция, с която старите слуги на Ченсфилд бяха свикнали още от времето на предишната стопанка на дома, дойката на бебето проявяваше към него повече грижи, отколкото самата милейди. Но ако малкият Чарлз знаеше поне бащинска ласка, то участта на Изабела се оказа по- тъжна. Виконтът посрещна раждането на момичето с нескривано разочарование и цели пет години нито веднъж не се бе приближил до нейното креватче. Изабела караше вече шеста година и растеше в бащиния дом като малка пепеляшка, забравена от родителите си и опазвана от всички несгоди само от своята сурова, едра бавачка.
В ранния августовски здрач, когато навън есенните багри на ченсфилдската градина вече ставаха неразличими, лейди Елен прикрепи на корсажа три живи рози — дар от домашната оранжерия — поправи висулките на брилянтената си огърлица. Тя вдигна ръце към светлозлатистите си коси, наведе глава и шестте крила на тоалетното огледало раболепно повториха зад нея тези движения.
В тази минута пред ярко осветената тоалетна масичка на милейди се появи дойката на Изабела. На завален английски език Хелга обясни на виконтесата, че дъщеря й е заболяла: момиченцето има висока температура и обрив по тялото.
Милейди помоли кърмачката да се отстрани от масичката и бързо постави канделабър с пет свещи между себе си и нея, издигайки по този начин огнена преграда срещу неизвестната зараза. След това виконтесата нареди на камериерката си да й доложи, щом пристигне доктор Грейсуел, който беше включен в числото на поканените, и обеща на бавачката да намине по-късно в детската стая.
— Детето се е разболяло, защото вие му позволявате да играе бог знае с какви деца — добави недоволно милейди, спомняйки си, че неотдавна, при една разходка с коне из есенните ливади, тя беше срещнала група селски деца, сред които се забавляваше и Изабела заедно със своята скандинавска бавачка. — вървете и не излизайте никак от детската стая!
През това време в долните зали на подновения до неузнаваемост ченсфилдски дом вече започнаха да се събират гостите. Един от първите пристигна редакторът на бълтънския седмичник „Монитор“. Във вестибюла той отговори студено на поклона на доста дебелия издател на тъничкото опозиционно вестниче „Бълтънс Адвъртайзър“, мистър Ръби Розиниус. Журналистите незабавно завързаха помежду си спор на злободневна тема — за неуспехите в американската война.
Скоро сред гостите се появи широкоплещест мъж с квадратна брадичка, съсед по имение и собственик на големия чифлик Уолвсууд — сър Хенри Блентхил, потомък на древен рицарски род. Престарелият баща на сър Хенри, маркиз Джон Блентхил, продължаваше да се държи бодро, въпреки че имаше не по-малко от деветдесет години. Той помнеше още сър Франсис, първия виконт Ченсфилд, прадядото на сегашния собственик, и считаше семейство Райланд за безродни парвенюта и новобогаташи. Ала женитбата на сър Фредрик за знатната лейди и все по-нарастващата слава на новоизлюпилия се виконт в търговията склониха сър Блентхил младши да отстъпи на деловия си съсед един участък от пограничните ловни терени на Уолвсууд за баснословна сума. Оттогава господин виконтът и бъдещият маркиз често излизаха на лов заедно и без официалности си ходеха на гости. Говореше се, че сър Хенри не е останал равнодушен към чара на милейди Райланд, но това обстоятелство, изглежда, не тревожеше особено нейния съпруг.
Все нови и нови екипажи се приближаваха до колоните на парадния вход и след като оставяха гостите, отминаваха по плавния полукръг на главната алея и влизаха през една врата в задния двор на замъка. Докато лейди и джентълмени поправяха пред огледалата облеклата си, а в залите, коридорите и по стълбищата вече шумоляха роклите, ромонеше като ручей момински смях и нарастваше шумът от гласове, побелелият майордом147 с увиснали до рамената бакенбарди (ченсфилдска традиция) високо съобщаваше имената на пристигащите.
— Негово преосвещенство епископ Томас Редлинг — извести майордомът.
Когато беше извикано това име, виконтът се извини пред сър Блентхил, с когото се сражаваше на билярд, предаде щеката на стария Мортън и отиде да посрещне госта. Мистър Редлинг бе получил високия епископски сан само преди две години, и при това съвсем не без помощта на своите светски приятели и личната банкова сметка на сър Фредрик. При изброяване заслугите на бълтънския викарий особено бяха подчертани мисионерските му заслуги в Африка.
Епископът се изкачваше по стълбището, леко подкрепян под лакътя от секретаря на канцеларията си, преподобния Саймън Бренди. Виконтът, облечен в офицерски морски мундир с капитански нашивки и разкошни кръгли еполети, посрещна епископа на горната площадка на стълбището.
— Облекли сте се в дрехи на войн? — запита тихо епископът и вдигна ръка за благослов.
Виконтът сведе пред него напудрената си перука и отвърна също тъй тихо:
— В години на бедствия това е единствената дреха, коя то подобава на благородник, чието отечество е изложено на опасност.
След това двамата изпечени лицемери минаха в залата, където лейди Елен вече занимаваше гостите. Виконтесата беше виновница за днешното тържество: този ден тя навършваше тридесет и две години и приемаше поздравите и комплиментите с леко тъжна усмивка. В централната зала с балкон, галерии и прозорци от двете срещуположни страни гръмна музика. Кадрилът започна. Първа двойка бяха домакините. Виконтът танцуваше превъзходно: в старинния екосез148 той беше тъй изящен и в същото време толкова мъжествен, че цялата публика награди с бурни ръкопляскания заключителната стъпка на красивата двойка. За валса милейди беше поканена от сър Хенри Блентхил, дошъл без съпругата си. Пазейки незабележимо през време на танца връхчетата на атлазените си пантофки от опасното сблъскване с внушителните обувки на сър Хенри, виконтесата долови измежду последните имена, обявени високо от майордома, фамилното име на доктор Грейсуел и най-сетне си спомни за своята болна дъщеря. Изслушал молбата на виконтесата, докторът се отправи към детската стая.
След облените със светлина парадни зали детската стая се стори на доктора полутъмна. Чифт големи
