— Зарегистрирано е в 1761 година. И тримата са пристигнали в Марсилия през 1760 година.
— И тогава ли Джакомо е напуснал този град?
— Да.
— А в 1762 година Франческа и Бартоломео са умрели от холера?
— Да.
Доктор Буоти дълбоко се замисли.
— Тук си струва да се направят по-дълги издирвания — проговори той убедено.
Отец Фулвио го изгледа злобно. Подтискайки с мъка раздразнението си, той горестно въздъхна и се обърна към прозореца.
— Може би вие ще бъдете по-щастлив от мен, синьор Буоти, но аз съм разпитвал десетки хора, които са познавали Франческа и Бартоломео Грели. Всичко това абсолютно ни що не прибавя към нашите сведения за Джакомо. Останете в Марсилия, господине, и продължете работата, която аз смятам вече за завършена. Моите задължения ми налагат да се завърна във Венеция при моя възлюблен духовен син… Единствена и висша утеха за графа ще бъде съзнанието, че неговите средства ще станат достояние не на един-единствен еднокръвен наследник, а ще отидат за благото на стотици и хиляди чада Христови!
Доктор Буоти се изправи замислен, стисна сухата длан на йезуита и напусна неговата стая в марсилската странноприемница „Три лебеда“.
6
По сбръчканите страни на стария граф Паоло се стичаха сълзи и старецът дори не се опитваше да избърсва влажните им следи. Оборил глава на ръцете си, той слушаше разказа на доктор Томазо Буоти.
Докторът млъкна и докосна с дълбока нежност старческата ръка.
— Ечеленца — прошепна той трогнат, — нашата скръб ме наранява толкова дълбоко, че съм готов да посветя целия си живот за завършване на започнатите издирвания… Вярвате ли в предчувствието, графе?
Старецът поклати глава:
— Синьор Буоти, моят духовен наставник вече ме беше подготвил за това, което сега чух от вас. Аз вярвам не в предчувствието, а в неотменимата сила на тъмната орис. Фатум, орис, неотвратима съдба! „Късмет!“ — казват набожните персийци и скланят глава пред неизбежността. Аз следвам техния пример, защото вярвам, че в света съществува закон за равновесието между доброто и злото, закон за възмездието. Вярвам, че нито едно зло деяние не остава безнаказано, също така и нито едно добро — невъзнаградено. Аз съм наказан от закона за възмездието заради грешките и греховете на бурната си младост. Късмет!
— Не споделям вашите възгледи, графе, но съм далеч от мисълта да опровергавам тази фаталистична източна мъдрост. Все пак работата съвсем не ми се представя в толкова мрачна светлина. Аз не вярвам тази „орис“ да е избрала вас като обект за отмъщение на човечеството заради съществуващото в света зло…
— Вие сте премного снизходителен към мен, синьор! Трябва да си призная, че в продължение на много, много години, прекарани в самота и скръб, досега не съм срещал човек, към който тъй жадно да се е устремявала душата ми, както се стреми към вас, синьор Буоти. Отначало търсех причината за това във вашата изключителна ученост. После разбрах, че причините лежат по-дълбоко и се заключават в качествата на вашето сърце, приятелю мой!
Тогава позволете ми, ечеленца, без припряност, търпеливо, негласно да продължа започнатото дело. Моето пътуване този път беше твърде прибързано. Предварително трябва да се проследят всички прежни пътища, да се подготвят и съберат всички данни, да се разпратят писма, да се завържат нови познанства. В Марсилия научих от лица, които са се познавали с Франческа и Грелей, че вашият син е бил в шведската армия на генерал Хамилтън, сражаваща се в Померания. Може би там, на север, Джакомо да е завързал някакви нови познанства?… Впрочем в Соренто научих, че Анжелика известно време е получавала парични чекове от Англия, където дъщеря й Доротея, много красива девойка, била живяла в дома на някакъв знатен лорд. После няколко години е прекарала заедно с майка си в Соренто с оскъдните средства, припечелвани от брат й Антонио. Разбира се, те са си спомняли за Джакомо и навярно са го дирили. Може би отец Бенедикт, тамошният свещеник, да знае от изповедта на Анжелика малко повече, отколкото откри на мен. При настойчиви търсения могат неочаквано да се открият нови, многообещаващи пътища. Аз съм учен, книжен червей и притежавам голям запас от търпение. Поверете ми по-нататъшните издирвания и… надявам се, че те ще ни доведат до успех!
— Но, драги приятелю, взимате ли под внимание, че моят син, дори и да е жив, може би се чувствува премного оскърбен от моето безучастие към него в съдбоносните години на детинството му; Джакомо би могъл сам да вземе мерки, за да се скрие завинаги под друго име. Той е оръдие на възмездието в ръката на съдбата!
— Вие настойчиво се връщате към своите „източни догми“, ечеленца! Аз пък вярвам в предчувствието и то ми казва, че вие пак ще прегърнете своя пряк наследник тук, в тези стаи на Мраморното палацо. Възлагате ли ми да продължа издирванията?
— Благославям вас и вашите бъдещи усилия — прошепна старецът и горещо притисна доктора в обятията си.
През една лятна нощ на 1778 година в замъка Ченсфилд светеше един-единствен прозорец на горния етаж.
Зад плътно притворените щори, откъдето се промъкваше навън само тънък лъч светлина, се намираше горният кабинет на стопанина на дома. Виконтът гледаше замислен пламъка на свещите. Срещу него, навел очи, ловко свиваше цигара съдържателят на бълтънската пристанищна кръчма.
— Работата е сложна, шефе — наруши мълчанието Уудро Крейг. — един бог знае какво има на ум този поп!
— Прецени сам, Уудро: ако той беше някакъв заговорник против нас, защо ще се открива пред мен?
— Стари мошеници са тия отци йезуити — мрачно въздъхна Уудро.
— Той не скрива от мен целите си. Католичеството още не е умряло в Англия. Римската църква възнамерява да го възроди тук. Този йезуит е неин таен пратеник. Ето как си обяснявам неговото появяване.
— Но ти, Джакомо, не бива открито да поддържаш католиците. Ненавистта на народа към тях е много голяма. Спомни си за Томас Гарнет и за Гай Фокс! Лондончани и досега влачат неговото чучело на пети ноември!146
— Той не иска открита поддръжка… Но аз отдавна желая да се помиря с тази папска църква. Силна е тя, много силна… И този отец Бенедикт може много да ни потрябва… На младини съм създавал доста неприятности на отците йезуити, а и те ме измъчваха порядъчно. Е, години минаха и сега сме квит! И знаеш ли, Анжелика преди смъртта си ми е простила за Доротея! Той ми донесе християнска утеха и моли само да му дам някакви средства за построяването на малка капела. Парите не са много.
— Ох, ненапразно казват: „Подай на монаха пръст — ой ще ти грабне цялата ръка“… Не е само в парите работата: дали не е някой таен шпионин в расо?
— Помня го аз от детинство. Като дете съм се изповядвал при него. И Доротея също. Анжелика сама го е изпратила при мен с прошката си.
— Това… според неговите думи, нали?
— А защо да се съмнявам в тях, Уудро?
— Ти, Джакомо, като че ли наистина се зарадва на този монах. С кого е свързан той в Италия? Кой го е изпратил при теб… освен Анжелика?
— Предполагам, орденът. Той не може да ми открие това, те умеят не по-лошо от нас с тебе да пазят тайните си. Да вниквам в тях не ми е работа, докато орденът не иска от мен нищо друго освен една нищожна сума от няколкостотин фунта. Да предположим, че отстраним този Бенедикт Морсини. Но онези, които са го пратили, ще останат в Италия и ще се превърнат в мои заклети врагове, не е ли тъй? Не, нямам намерение да се карам с ордена: ясно е, че онези, които са изпратили патера при нас, отлично са осведомени за… нашите имена и работи! Готов съм тайно да помогна на този пратеник на църквата. Но ако
